Издателство Ерго - Начало
Новини Автори Книги Lego Ergo Sum Събития Контакти

ЕРГО » Книги

Корица на Евдемонии, от Христо Стоев

Тази книга се е родила като фрагменти, но няма фрагментарен характер. Обединена е от общ дух на търсене на смисъл и четири женски имена, вплетени в обща игра. Тя не представлява чиста философия, нито литература par excellence, но търси общото им пространство, доколкото цени пълнокръвното единство на послание и стил.
Всички теми в нея опират в крайна сметка до спецификата на човешкото присъствие в света. Ако перифразираме един философ на 20-ти век, можем да кажем: човекът е същество, което превръща собственото си битие в проблем. Това самопроблематизиране се случва още на ниво поведение или жизнена нагласа, но тук то е предприето по пътя на философската рефлексия.

Миниатюрите на Христо покриват почти всички по-важни теми във философията – познанието, битието, психологията, щастието, изкуството, слабостта на волята, консумацията и разбира се Кант. Има и още –  кратки забележки към книги, отделни понятия и безпътици, хора vs мениджъри, и т.н. Отчаяна работа е да се опитваш да ги разкажеш в рецензия. На пръв поглед това би изглеждало като някакъв миш-маш от идеи и незапознатият читател би се изкушил да погледне с предубеждение на книгата. Тук идва рецензентът, за да каже нещо важно. Противно на преизобилието от литература, която многословно, асоциативно и напълно повърхностно говори всичко за всичко, Христо Стоев е прецизен като мозъчен хирург. Фрагментите му са всичко друго, но не и повърхностни. Тези, които могат да гледат, виждат зад всеки един от тях контекст от книги, теми, понятия и идеи, които предявяват претенции към читателя. Ако читателят е отговорен към себе си, покрай книгата неминуемо ще протегне ръка и към други книги. В този смисъл „Евдемонии“ може да се чете от всеки заради достъпните си език и форма, като същевременно служи и като прекрасно въведение във философията и изобщо във високите култура и изкуство. Още нещо, заради което твърдя, че книгата е необичайна на философския хоризонт у нас – от нея вместо смъртоносна скука у читателят се пробужда интерес към философията и философстването.

Ясен Захариев

ФИЛОСОФСКИ МИНИАТЮРИ

На Ваня

Евдемония е античната дума за щастие.
Зад всяко щастие и зад всяко усещане за пълнота –
били те непринудени или предизвикани,
мимолетни или трайни – стои демон/вестител.

Уводни думи

Тези миниатюри са част от фиктивен дневник и не са собствено хронологично или, по-точно казано, диахронично подредени, та затова и не се предполага да бъдат четени в някакъв определен ред, било то отпред назад или отзад напред. Казано другояче, те не съставляват нито проспекция, нито ретроспекция. Явили са се донякъде контекстуално, което може да удостовери непринудено многоликостта на възможните предмети на мислене и рефлексия. А не на последно място и многоликостта на самия дневник, към който, трябва да призная, изпитвам съвсем топли чувства.
Радващото и очарователното в този донякъде авто-дискурс е най-вече ведрата му монологичност, а също художествената му и тематична разхвърляност. Наред с това и нелишеността му от известна аналитична острота.
Разделите в тази книга са условни. При все това може да се отбележи, че Немезида обединява под наметалото си критичните към духа на времето фрагменти, Йо – миниатюрите с изострено екзистенциална насоченост, Мнемозина – рефлексиите върху природата на изкуството, а Палада – текстовете с подчертано философско-теоретична ангажираност. При все това избрах заглавията на разделите да носят тъкмо митологическа темперираност, а не тематична определеност. Психологически колорит, а не топологичска принадлежност.
С оглед на психологическия колорит бих казал следното. Немезида се показва като мрачна, донякъде дори черногледа, но с изострено чувство за справедливост, което на моменти прераства във вироглавство. Йо е донякъде вглъбена и саможива, но и подкупващо искрена, което, от своя страна, често я прави доверчиво себеразкриваща се. Мнемозина е донякъде маниерна, но заедно с това и ангажирана с изкуството, така че високомерието й е само привидност. Представям си на последно място Палада като резервирана, но не и емоционално студена, съзерцателна, но не меланхолична.

 

За страстта да бъдеш „актуален“

Винаги съм се ужасявал от страстта у голяма част от хората да консумират боклуци (под формата на книги, музика, филми), само защото въпросните субпродукти представляват последното появило се на пазара. Това да подчиниш себе си на случайната конюнктура на пазара, не само защото така е по-лесно (спестява ти избор), но най-вече заради фетишизирания етикет „НОВО!“ (който само след седмица ще бележи нещо безвъзвратно остаряло), демонстрира, наред с липсата на дух, липса и на елементарен вкус.

 

Блаженството на бедните духом

Има нещо отблъскващо и нечистоплътно в надменния тон, с който някои българи използват известния и за съжаление вече стандартизиран библейски израз „блажени бедните духом”. Изглежда, българинът разбира под ‘беден духом’ дори не просто лишения от ум, а лишения от елементарна житейска хитрост наивник. Твърде показателно тук е имплицитното отъждествяване на дух с хитрост, при което излиза, че най-одухотвореният субект за българина е изпеченият мошеник.
Оставайки настрана неволната и съвсем непреднамерена авто-диагноза, в която българинът по този начин полага самия себе си, добре е да се подчертае радикално различният смисъл на първото евангелско блаженство: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Матей, 5:3). Смисълът на думите е по-скоро следният: „Блажени са просещите дух”[1], търсещите дух и в този смисъл осъзнаващите се като бедни духом. Друг е въпросът, че едно подобно осъзнаване е вече зародиш на богатство.
Подобен един смисъл е обаче твърде далечен за българина, защото за него вероятно е твърде трудно да схване каквото и да било личностно определение, пък било то и обладаността от дух (или търсачеството), като определение, съвършено хетерогенно спрямо имотното състояние.

 

Юношество

Настоящите младежи (съзнателно избягвам израза „тийнейджъри“, който неминуемо ще ни затвори в онази рамка, от която следва да се абстрахираме) са напълно лишени от нещо, което леко носталгично и дори очарователно старомодно може да бъде наречено юношество. Те прескачат директно от състоянието на памперса в една зле разбрана, подражателска „зрялост“, която по същия начин както при възрастните е обременена с твърде неприятна смесица между тесногръдие и инфантилитет.
А какво е всъщност юношеството? – То е онова състояние в младостта на духа, при което всичко уж тривиално и ежедневно – думи, жестове, събития – е непосилно натоварено и със смисъл, и с неговия недостиг. Или, казано идилично с думите на един френски шансон: „Нямаше нищо, но бе цял живот“ (On n’avait rien, mais on avait toute la vie). Поради което то, въпросното нищо, може да бъде дори смъртоносно.

 

За страстта и афекта

В днешно време вече няма страсти, има само афекти.
В афекта, колкото е случайно началото му, толкова е случаен и краят му.

 

За търсенето на лъжата

Тиранията на истината и науката би могла да повиши много цената на лъжата.
Ницше, из „Веселата наука“, §20

В живота на заблудата цената на лъжата е ниска, защото тя е често срещана и редовно предлагана. Дали единствено липсата на предлагане би повишила цената ù? – Не, също и завишеното ù търсене.
Завишеното търсене на лъжата би могло да дойде именно от задушаващото наличие на твърде много (впрочем бездуховни) истини. Оттук и бумът в наше време на толкова много суеверия и окултни учения.

 

Патологичната любов

Онова, което обичайно се разбира под „любов“, Кант би нарекъл с по-голяма точност „патологична любов“. Една подобна любов изцяло се основава на склонността или увлечението и както подсказва името – в нея ние се намираме в напълно пасивно или страдателно състояние. В една подобна любов ние се оказваме, т.е. тя ни посещава отвън и също така изобщо не зависи от нас кога тя ще ни напусне.
Това с напускането е същински проблем, защото патологичната любов към близкия човек може да ни изостави тъкмо в момента, когато сме започнали да се самоуважаваме, че сме в състояние да я изпитваме.

[1] Едно подобно разбиране би могло да се защити и на чисто езиково ниво. Оригиналният израз в новозаветния текст гласи ptohoi to pneumati. Ptohos на гръцки има значение точно на просещ.

Повече за Христо Стоев

Снимка на Христо Стоев

Христо Стоев е роден през 1973 г. в Бургас. Част от най-ярките му спомени от юношеството и по-сетне са свързани с прочетените книги. Избрал е да учи философия (дали преднамерено осъзнато?) вероятно поради това, че философията съчетава мащабност на възгледа с ангажираност към съкровено човешкия смисъл. Трудно е да се прецени защо го увлича тъкмо философията на Кант, но за . . .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Полезни връзки

 

Алма Консулт, преводи и легализация  
Издателство Ерго - Начало

© 2017 - Издателство Ерго ЕООД, Дизайн: e-house.bg.
Wordpress theme by cellthirteen.