Издателство Ерго - Начало
Новини Автори Книги Lego Ergo Sum Събития Контакти

ЕРГО » Книги

Корица на Някога бяхме богове, от Мартин Петков

Първите ми впечатления от сборника „Някога бяхме богове“ бяха, че разказите са сдържани, непретенциозни и интригуващи по неочакван, някак позабравен начин. Когато стигнах до третия или четвъртия разказ, изпитах едновременно облекчение и задоволство: нямаше я предвзетостта на постмодернизма, но я нямаше и овехтялата естетика на осемдесетте.

В разказите на Мартин Петков се долавя леко старомоден привкус – но това, в най-лошия случай, е онзи привкус, който усещаме при съзерцаването на картина, която не е изгубила въздействието си и продължава да ни „говори“. Времевата и пространствената неопределеност (включващи „българското“) са отлично изградени – не се случва често подобни построения, които носят в себе си общочовешки послания, да не звучат наивно или претенциозно. Както ироничните нотки, така и фантастичните елементи – рядко използвани в по-новата българска литература – са повече от добро допълнение, а усещането за „поп“ или „пълп“ литература е по-слабо от това за оригиналност.

За разказваческото изкуство на автора ще спомена единствено, че в тези истории усещаме не само посланията, а и загадката на литературата.

Николай Тодоров

Разказите на Мартин Петков са по-скоро в традициите на една хуманистична фантастична литература, която познаваме от творчеството на автори като братя Стругацки, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри или пък Станислав Стратиев и Павел Вежинов. В тях важните въпроси са свързани с човешкото. С надеждите за това от него, което ще оцелее в бъдещето, или с опасенията за това, което ще бъде изгубено. Въпроси, вълнуващи винаги хората, независимо от времето и пространството, които обитават, са тези, които разказвачът извежда чрез своето повествование – за любовта, за словото, за паметта и какво оставяме за тези след нас. Прозата на Мартин Петков е и психологическа, и философска, за да бъде определяна само и изцяло като „фантастика”.

Авторът умее да разказва, притежава литературна култура, която личи в текстовете му. Притежава и един необходим усет за конструиране на разказа. Не се увлича, не „пълни” излишно там, където не е необходимо.

Със сигурност прозата на Мартин Петков ще допадне на много по-широк читателски кръг от този на любителите на фантастиката, ще бъде оценена в нейната по-широка литературна стойност.

Катя Атанасова, Портал за Култура

В началото се колебаех дали след някой много силен текст да продължа напред веднага, защото не исках да губя усещанията, които той е предизвикал. Хвърляйки се обаче в следващата фантастична история, те не бяха потиснати, а допълнени от нови и нови нюанси.

И четейки ред след ред, пред теб се разкриват болните истини на реалността, в която сега живеем, които всички знаем и някои осъзнаваме, но не правим нищо, за да ги променим… И злобата, и ограничеността, и егоизмът да си над другите, и прекалената амбициозност, и липсата на такава с пълна чаша в ръка всяка вечер, готова да помете спомените и заличи мечтите… Игличките сами започват да се забиват в сърцето ти, една след друга, влизат и излизат за части от секундата, а ти, ти дори нямаш желание да се отбраняваш, защото не виждаш смисъл, не виждаш как това ще се промени…

Кристиана Тошева, Фентъзи ЛАРП Център

„Някога бяхме богове“ не е точно сборник с фантастични разкази – някои от историите нямат ясна жанрова ориентираност, но си личи чудесната ерудиция и разностранни интереси, които са толкова рядко срещани сред младите писатели. Още първият разказ, “Времето и ние”, показва, че сборникът има и силен личен елемент, смело откриване си е с тая тъжна кратка история за погинали надежди.

Ако не бяха събрани зад една корица, нямаше да повярвате, че това са разкази, писани от един човек.

Мартин Петков може да пише фантастика, може да пише политическа сатира, може да дълбае из по-сериозни разкази с прецизни препратки към други произведения и автори, а може и да се забавлява с хумор.

Истината е, че в разказите му основно има кротка хуманност, личи липса на агресия и показност.

Христо Блажев, Книголандия

Из „Последният разказ на Ярослав Хлеб“

Основна заслуга за хвърлянето на светлина върху предсмъртните месеци от живота на Хлеб принадлежи на двама испански енциклопедисти – Гариго и Хосе. Техните студии от началото на века, както и последвалата самостоятелна монография на Хосе не само се превърнаха в бестселъри, но и начертаха пътя, който и до днес следват хиляди търсачи на последния разказ на Ярослав Хлеб.

Гариго и Хосе тръгват от там, откъдето и всички останали – пълните събрани съчинения на Хлеб. Единадесет самостоятелни романа, четири трилогии, две тетралогии и култовата октология „Не стреляй по умрелите кучета”. Но за разлика от другите Гариго и Хосе не се захващат с изразните средства, хуманитарните идеи или повествователния стил на автора, а търсят ключ, който да им подскаже какво е довело до онзи период в живота на твореца, известен днес като „мълчанието на Хлеб”.

Така те стигат до четвъртия том от споменатата вече октология (с подзаглавие „Прокълнатото куче на опрощението – предизвикателството на Съдбата”), където в един привидно важен за повествованието диалог се натъкват на умело прикрит „втори текст”. Малцина са майсторите на словото, способни да вплетат „втори текст” в произведенията си, но ако това трябва да се изрази с думи, процесът прилича много на създаването на картина, при която художникът замаскира даден образ под друг.

След внимателно дешифриране и анализ, както и след извършването на две психографически експертизи Гариго и Хосе изваждат на бял свят „скритите монолози и откровения на Ярослав Хлеб”. Съгласно разкодираните пасажи „всеки текст, всяка история, всеки роман са равнозначни на чума за хората. Словото унищожава физически природата (изсичат се гори, изразходва се електричество, руши се озоновият слой) и в същото време то, словото, нанася непоправими щети върху съзнанието на човешките индивиди; уврежда техните мозъци, манипулира чувствата им и води до девиации във възприемането на околния свят.“

Дори качването на едно изречение в световната мрежа, казва Хлеб, може да има непоправими последствия. Та нали, освен изхабената електроенергия за ползването на компютър, интернет и какво ли още не, всеки би могъл да разпечата това изречение на хартия и то не в един, а в стотици, в хиляди екземпляри. Да не говорим до какво може да доведе прочитането му – алкохолизъм, насилие в семейството, масови изстъпления и даже геноцид.

Гариго и Хосе успяват да открият „втори текстове”, макар и доста по-малки по обем, и в някои от самостоятелните романи на Хлеб, както и в единствената му новела „Изпрати ми куршум за Бъдни вечер”. Благодарение на тях двамата испанци стигат до идеята за „изгубения разказ” или знаменитата „апория на Хлеб”.

Според Гариго и Хосе след издаването на своите единадесет романа, четири трилогии, две тетралогии и една октология (както и на въпросната новела) Хлеб, казано на шахматен език, изпада в „патова ситуация”. От една страна, Ярослав е творец, той не може да се откаже току-така от писането. За него писането е вреден навик (като цигарите за пушача). От друга страна, отношението му към словото радикално се е променило. Той е осъзнал огромното значение на знаците, които се появяват на монитора и впоследствие биват записани на твърдия диск на компютъра. За Хлеб всяка дума е зло; дявол, изскочил от Ада и пуснат на свобода.

Това помага на Гариго и Хосе да изградят хипотезата си за последните години от живота на писателя. Те са категорични, че в този период Ярослав Хлеб се оттегля само привидно от писането. Всъщност тогава той създава своя последен и, уви, впоследствие изгубен разказ.

Дали е бил романтичен или драматичен? Сатира или пародия? Най-сетне дали е бил добър или лош разказ, можем само да гадаем. Според едни – произведението е било абсолютен провал. Дори не и пълноценен текст, годен за публикуване, а само ескизи, нахвърляни епизоди и диалози. Според други (в това число Гариго и Хосе) разказът е не просто завършен. Той е шедьовър.

Някъде по онова време, отбелязват те, разказът се материализира в съзнанието на автора. Само и единствено там и никога и никъде другаде! От една страна, разказът е факт, с всичките си точки и запетаи, текстове и подтекстове, дебелашки шеги и морални поучения. А от друга страна, единственият, който знае за съществуването му, е самият автор.

Гариго и Хосе завършват своето изследване с не по-малко странното изречение: „Три седмици след написването на разказа си Ярослав Хлеб се самоубива.” Те не дават други обяснения (защо точно три седмици и откъде-накъде самоубийство, а не покушение на фанатичен почитател например), въпреки че подтекстът като цяло е ясен. Отдавна откъсналият се от реалността Хлеб, тормозен от угризения, мъчен от неврози, упояван със седативи, се страхува до смърт, че разказът може да излезе на бял свят и да нанесе страховити поражения. Творбата живее само в главата му, той не би я „показал” на никого от страх думите му да не бъдат записани и пуснати в световната мрежа, и въпреки това писателят става все по-несигурен и уплашен.

 

Из „Съгласно Тринадесети раздел на Банановата инструкция“

– „Антиполюс” дефектира в близост до Земята – подхвана накрая Румпел. – Мравките непрекъснато се караха, гонеше ги абстиненция, подливаха си вода. Отгоре на всичко и тревата растеше една такава хилава, за-нищо-не-ставаща. Кацнахме аварийно и се разбихме някъде из тези чукари.

– И после?

– После се озовахме тук – въздъхна Румпел и очите му се насълзиха. – П-проклето място. Разбираш ли, моите хора се бяха пръснали наоколо, прикриваха се, както винаги, да не правят впечатление, да не смущават местните, а те…

Гласът на Румпел затрепери от възмущение и той съвсем се разстрои. Последва поредица от нервни изблици, няколко истерични пристъпа и дори един припадък. А помежду тях в най-общи линии успях да разбера следното.

Малко след приземяването екипажът установил, че остатъците от кораба практически били изчезнали. Буквално се изпарили в нищото. Включително особено ценният вакууматор за химически трансмутации, както и генераторът на хранителни продоволствия, при това последният бил голям колкото къща. След това започнал да изчезва и самият екипаж. Румпел седял в базовата землянка, гризял си ноктите и изпращал агенти, както си е предвидено в Банановата инструкция, а хората му потъвали в околните гори и така и не се връщали.

Минали години.

Светлина върху нерадостната съдба на екипажа на „Антиполюс” успяла да хвърли триглавата ламя (андроиден разузнавач второ поколение), която един ден най-неочаквано се добрала обратно до землянката. Само дето вече не била триглава, а всичко на всичко с едно око и половин муцуна.

– Андроидът беше успял да проследи и да събере информация за повечето от нашите хора – подсмръкна Румпел. – Така например се разбра, че местните отдавна са изяли трите прасета.

– А – рекох, колкото да кажа нещо. Всъщност бях потресен. Трите прасета бяха екип от опитни и специално обучени командоси.

– Лош избор на маскировка – сви рамене Румпел. – Малшанс. Но както казват тук – човек за човека е вълк. Прасетата са нямали никакъв шанс за интеграция. Също толкова зле се оказа положението и с нашите амазонки. Великолепни жени, но… с твърде лабилна психика.

– В смисъл? – попитах плахо аз.

– Станаха жертва на местните традиции и обичаи – отвърна Румпел. – Това по цял ден да те натискат да се жениш и разни мърляви селски феодали да те опипват пощеливо въобще не си е работа. Лорелай още в началото взела сънотворно, така че да не се буди през следващите сто години.

Погледнах го съчувствено.

– Рапунцел пък се затворила в някаква кула със строго ограничен достъп и както разбирам, вече съвсем е изперкала. Подозирам, че е попаднала на разбития модул за психопрограмиране и се е самохипнотизирала. Седи там, бръщолеви глупости и категорично отказва да се върне при нас.

– Конрад ще се оправи с това – опитах се да го успокоя аз.

– С това може и да се оправи – въздъхна Румпел, – но за Снежанките вече е закъснял.

– Защо така? – усетих, че започвам да се изнервям.

Румпел кимна към кулите на замъка в далечината.

– Голямата Снежанка взела властта и се провъзгласила за кралица на туземците. После се скарала с Малката Снежанка и се опитала да я отрови. Нали знаеш, двете все се заяждаха на тема визуални ефекти. Подозирам, че Малката е спретнала някакъв номер и Голямата й е приготвила ябълката.

Повдигнах неразбиращо вежди.

– Това е Келетуриански идиом – каза Румпел. – Абе, очистила я е.

– Лоша работа – без да се усещам и аз бях започнал да поглеждам с притеснение към крепостните стени на туземците.

– Та така – въздъхна сигурно за стотен път Румпел. – Едва тези дни успях да изпратя няколко саморъчно направени дрона, които да се погрижат за Малката Снежанка. Триглавата ламя успя да намери част от оборудването, но туземците вече го бяха поусвоили, така да се каже.

– Туземците работят с нашето оборудване!? – повторих мрачно и инстинктивно погледнах към блажено хъркащите Близнаци.

– Не точно – отвърна оклюмалият командорник. – Вакууматорът за химически трансмутации се намира в някой си Ханс, който неизвестно как го е настроил да снася златни яйца. А с генератора на хранителни продоволствия са се заиграли някакви хлапета, Хензел ли, Гретел ли, нещо подобно. Всъщност той вече не става за нищо, разходната му норма на захар е безумна. Но добрата новина е, че батериите им така или иначе скоро ще се изтощят.

Повече за Мартин Петков

Снимка на Мартин Петков

Мартин Петков (1976 г., София) работи като юрист и консултант в сферата на Европейските структурни фондове. Публикува проза и поезия от 1997 г. Автор е на стихосбирките „Сателитни антени“ (1998) и „Зимни птици“ (2011), както и на сборника с повести „Те не вярват в приказки“ (2008). Негови стихове са публикувани в сп. „Пламък“, сп. „Понеделник“, сборници и алманаси с поезия, . . .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Полезни връзки

 

Алма Консулт, преводи и легализация  
Издателство Ерго - Начало

© 2017 - Издателство Ерго ЕООД, Дизайн: e-house.bg.
Wordpress theme by cellthirteen.