Лирика и лиро-епос. Белетристика
Включени автори:
Иван Котляревски, Петро Гулак-Артемовски, Левко Боровиковски, Виктор Забила, Измаил Срезневски, Иван Вагилевич, Маркиян Шашкевич, Якив Головацки, Евген Гребинка, Микола Костомаров, Тарас Шевченко, Олександър Корсун, Юрий Федкович, Григорий Квитка-Основяненко, Пантелеймон Кулиш, Марко Вовчок
„Антология на украинската класическа литература: 1798 – 1865“ проследява пътя на едно национално възраждане през призмата на поезията, лиро-епоса и белетристиката. Докато се минава по него, се забелязва амалгамата от разнородни нагласи, епохи и направления, като се смесват неподправената поучителна нагласа от Просвещението, фината лиричност на Романтизма и задълбочената психологизация от реализма. В аромата на украинската степ се усеща широкият диапазон от чувства – от трагедията на индивида до свежия хумор, от бляна за национално освобождение до копнежа за лично щастие. По този начин посредством естетическото читателят се запознава и с наболелите проблеми в Европа и по украинските земи от този период, с ежедневието им, но и с богатата история, носена в съзнанието на народа. Текстовете, излезли изпод перото на майстори като Тарас Шевченко, Иван Котляревски, Микола Костомаров и Марко Вовчок, пренасят в друго време и място, толкова близки до Българското възраждане, но и толкова далечни.
Вий помните ли, братя мои, –
дано тоз бич не се повтори –
как гледахме се с вас взаимно
иззад решетъчни отвори.
Навярно мислехте кога ли
на среща тиха, на съвет
кога ще се сберем в ответ
на сиромашката земя?
Едва ли, братя, някога
от Днепър дружно ний ще пием!
Ще се разпръснем, ще развеем
съдбата си в степта, в гората,
ще вярваме и в свободата,
а сетне ще си заживеем
като останалите хора.
Тарас Шевченко
Бесовете му отслабваха с всеки изминал ден. За сметка на това и физическите му сили бързо изчезваха. Накрая вече не можеше да стане от леглото и аз можех свободно да влизам при него. На моменти сякаш идваше на себе си, но все още не можеше да ме познае. Един ден пристигнах рано сутринта. Утринните часове му бяха по-леки. Намерих го напълно спокоен, но толкова слаб, че не можеше да движи ръката си. Дълго ме гледа, като да си припомняше нещо. След дълго замислено съзнателно наблюдение той тихо произнесе името ми. Сълзи рукнаха на потоци от светналите му очи. Тихият плач премина в ридание, такова сърцераздирателно, каквото не бях виждал, и дай боже никога повече да не видя така ужасно ридаещ човек.
Тарас Шевченко
