Романът „Белият цар“ разказва за най-тежките години от живота на едно тринайсетгодишно момче, след като баща му е интерниран в трудов лагер заради подписването на протестна декларация. В поредицата от споделени изповеди с един и същи главен герой се очертава един абсурден свят, а времето и мястото на действието е румънска Трансилвания от 80-те години на ХХ век, по-точно краят на управлението на диктатора Чаушеску. Психологическият реализъм на романа въздейства шокиращо. За главния герой единствената действителност са мизерията, потисничеството и жестокостта – такъв е животът. Той прави същото и с него се случва същото, което и с всяко момче по света: учи, играе футбол, има хоби, колекционира, открива съществуването на момичетата, с приятелите си организира банда, бие се, измисля и извършва ученически лудории. Само че в неговия свят всичко това не е повод за радост. Тъкмо обратното – светът на възрастните се отнася към момчето с рутинна, закостеняла безмилостност: възпитанието на героя е хроника на обиди, рани – духовни и физически, морално осакатяване. Още по-ужасно е, че сякаш всички, включително и главният герой, смятат това за естествено. Действието преминава без никакви задръжки от уюта на нормалния юношески свят в неразбираема и ужасяваща ненормалност, в апокалипсис от кръв и насилие. Властта безшумно, но неумолимо присъства навсякъде.