„Дървото на спомена“, пише Ани Бурова, припомня автори, литературни сюжети, културни пластове – но тук те не просто образуват ерудитски нива на текста, а са част от самата тъкан на творбите, явяват се причина за самото им възникване.

В съвременния свят, който като че ли все по-често живее само в пласта на днешното, където паметта е все по-краткосрочна, авторката посочва тъкмо отстояването на спомена за миналото като особено важна способност на поезията. Затова тук цитатите и препратките към различни поети и произведения са много повече от интертекстуална препратка или литературна игра – всъщност те се превръщат в етически залог на поезията, доколкото паметта тук е осмислена именно като морален дълг:

„Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни, че е човек“.

Пътят към дома

Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни.
Всяка негова дума е троха по пътя му към вкъщи.
Небрежният му ямб е неговата Via dolorosa.
Скръбта и болката са обичайното му ежедневие.
Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни.
Защото знае, че не знае нищо и се движи върху пясък.
Защото само вятърът го следва по петите му
или така внезапно го пресреща, че му секва въздухът.
Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни.
Да не забравя нежното докосване и чувството
за споделеност. Да не забравя, че преди да се превърне
само в дума, е дишал, шепнел, галел и обичал.
Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни,
че е човек. Единствено човек. И нищо друго.

Дървото на спомена от Людмила Миндова (Изд. „Ерго“. София, 2020)