Писането като откровеност срещу самия себе си – има в тази игра нещо много опасно, но в същото време и вълнуващо, като адреналинов шок. И когато човек е безпощадно откровен, изрича за себе си неща, от които и той самият се страхува, това е, което доставя огромно удоволствие. Пиша, защото искам да се чувствам добре. А се чувствам добре, когато има поне едно място в живота ми – например писането, – където не трябва да говоря със заобикалки, да лъжа, а да бъда „откровен спрямо самия себе си“. Всеки интелектуалец трябва да пише поне дневник, където да говори с груба откровеност за себе си и за отношението си към битието. Ако съумее да го направи, ще усети вкуса на писането. Едновременно с това ще усети вкуса и на четенето, на възприемането на текста, защото тогава по друг начин ще чете – вниманието му няма да е съсредоточено върху това „какво е искал да каже авторът“ или върху умелите му похвати, а ще забележи кой е човекът, който му говори, каква е степента му на откровеност, доколко го е уважил чрез това, че поне за момент е престанал да лъже.

Ендре Кукорели