Годишни времена не е голяма по обем, но е много дълбока, много жива, много топла книга, която ни пренася през цикъла на сезоните и представлява напрегнато пътуване през вътрешния свят и спомените. С тази книга авторката намира място в елитната съобщност на писателите, но и на творците най-общо, които се занимават с описване на годишните времена. Това е творба, която ще прочетете отново.
Владимир Мартиновски
Романът Годишни времена привнася нова есенция в македонската проза, като пикантен десерт за литературните гастрономи. Десертът напомня на вкусните бабини гозби и по малко налютява.
Славица Гаджова Свидерска
Роман, който не само може да се чете, но може и трябва да се преживее с всичките сетива и с всичките истерии и терапии на детството. Роман, който трябва да се прегърне като дете и в него едновременно да се търсят и детето, и жената. И архетипа, и трипа, фолклора и рокендрола.
Душко Кръстевски
Преводът се публикува с финансовата подкрепа
на Министерството на културата на Република Македония
Беше горещ юнски ден. Както обикновено, бях се пъхнала в градината на майка ми. Докато моите приятелки правеха торти от кал, аз правех истински салати, скрита между коловете, които придържаха доматите, тихо и скришом от майка ми. Щеше да ме убие, ако видеше, че ѝ газя в градината. Чух как ме вика. Набързо забърсах дирите зад себе си и седнах на обяд.
Баща ми беше у дома и беше весел. Това не беше често срещано явление, така че бях щастлива и аз. Яхния с грах и месо. Всички бяха щастливи. И салата от домати и лук, с много сос за топене с хлебче.
– От какво е месото? – весело попитах.
– От заек! – отговори баща ми и ме погали по главата.
Гърлото ми се сви. Занемях. Обляха ме сълзи. Но днес не е ден за плач. Всички бяха щастливи. Не исках да развалям това. Съвзех се.
– Одра ли му кожата? – попитах тихо.
– Да, ето я там, суши се на слънце – каза баща ми.
Майка ми си припяваше и режеше дебели филии хляб.
– Добре – казах. – Поне ще мога още веднъж да я погаля.
Продължих да ям. Изпразних цялата чиния, без да се налага да се боря за всеки залък с брат ми. Винаги, когато вземех салата с вилицата, той я тикаше обратно в чинията ми. Знаеше много номера, но не можеше да се спре, без баща ми да му завърти шамар, да ни напсува семето и да се запита къде да се дене от нас.
Но днес, днес беше хубав ден. Днес беше ден за групова снимка. Брат ми прекара часове пред огледалото. Наместваше всеки косъм поотделно. Втриваше сапун и бира, за да укрепи косата си, ама един кичур постоянно падаше на челото му. Отново потапяше косата си и ритуалът продължаваше.
Майка ми ми среса косата. Татко ме прегърна и ме целуна по главата.
– Моята коса – казваше той. – Има моята коса! – и поглеждаше носталгично към голямата фотография в рамка с портрета му от младини. Висеше точно над огледалото в коридора, под иконата Вяра, Надежда, Любов. Години по-късно, когато си подстригах косата, баща ми не ми говори цели две седмици, а след това закачи плитки от косата ми върху неговата снимка в коридора.