ЕРГО » Книги »

Голямо червено слънце, самотни електрич…

Корица на Голямо червено слънце, самотни електрически светлини, от Пламен Антов

Авторът представя четиринайсет самостоятелни случки, дискретно свързани от фигурата на скитащия се по пътищата на днешна България разказвач. Сигурно има безброй истории за пътувания с влак или на автостоп и още толкова за мимолетни срещи. Но като че ли у никого от съвременните писатели не доминира така, както у Пламен Антов, този пронизващ тон на една много човешка екзистенциална самота. Този тон не заглъхва дори и в най-комично разказаните истории и по всичко личи, че идва от високо.

Изостреното чувство към социалната несправедливост на света все пак не превръща автора в моралист, въпреки че трудно ще открием разказ, в чийто фокус да не стои и морална дилема.

Юлиан Жилиев

Това е книга за днешна България и на пръв поглед тя лесно би могла да се определи като реалистична. Реализмът й обаче е от по-особено естество. Още първият разказ въвежда читателя в една уж позната, но някак тайнствена и чужда картина на крайградско бунище, насред което, като символ на някогашни високи, а днес мъртви стремления на духа, стърчи кула с избити прозорчета. Пейзажът е откровено промишлен и същевременно самият подбор на детайлите го прави да изглежда загадъчен, недоизследван, сюрреалистичен. Сякаш светът се е превърнал в купчина отломъци и сред този постапокалиптичен декор неколцина души оцеляват около общия си огън, греят се с ракия, смеят се на юнашките си глупости, помагат си или се сбиват когато прекалено ясно стане дума за любов.

Тази странност, това обезпознаване на уж очевидното продължава из цялата книга. Действието се извършва на места, където човек попада по случайност и едва ли някога се връща отново.

Кристин Димитрова

Наситени с действие, с диалог и речева характеристика, която издига и прави различими героите, разказите преливат един в друг. На места са със сходна елегична атмосфера, другаде са остри, брутални – и заради екстатичността на поведението, и заради сгъстеното психологическо време.

Разказите показват характерни страни на всекидневието по-скоро психологически, отколкото чрез изобразяване на бит, и заради това често са извън актуалната литературна конвенция.

■ Събудих се на морския бряг, толкова близо до водата, че вълните почти ближеха нозете ми. Голямото червено слънце тъкмо изплуваше. Стомахът ми стържеше. Опитах се да си спомня дали не бе останало нещо в раницата, която ми служеше за възглавница. Чух гласове и се надигнах. Това оставаше, някой досаден полицай да се заяде. Каквото и да направиш, все се оказва, че си нарушил някакъв закон, измислен от продажни чиновници заради интересите на разни дебелогъзи капиталисти – хотелиери, собственици на къмпинги и други такива. Косата ми беше пълна с пясък. Не беше полицай, отнякъде се бяха появили двойка старци. Крачеха тържествено по пясъка и вдишваха йодни изпарения. Когато се изправих, забелязах мъгливия силует на град от другата страна на залива. Няколко шепи вода върху лицето окончателно ме разсъниха. Старците имаха достолепен и кротък вид. Попитах ги кой е градът отсреща. Името ми се стори странно познато. Вдигнах си раницата и тръгнах покрай морето.

Крайните квартали на градчето бяха мръсни и грозни, но скоро стигнах до едно уютно площадче със старинен паметник, пресъхнал фонтан и чешма. Докато си миех зъбите на чешмата, си спомних, че май името на градчето бе записано в стария ми бележник. Седнах на ръба на фонтана и запрелиствах страниците.


■ Нищо не казвах, пушех и мълчах в нощта. Тя продължаваше да говори, говореше силно, почти викаше, плачеше. Повтаряше, че винаги ме е харесвала, че съм бил най-готиният пич в класа. Уверяваше ме, че ще тръгне с мен със сутрешния влак, ей така, както е, с тази тъпа рокля, която той, мъжът й, бил купил, от години си висяла в гардероба, но нямало къде да я облече, просто нямало къде да отиде, но сега ще тръгне с мен за Индия или закъдето и да е, само да се случело нещо с тъпия й живот, „само да се случи нещо, мамка му, само да се случи нещо и в тоя мой живот, щото ми писна – викаше тя, – щото ми писна да се занимавам с децата, да ги стягам за детска градина, после за училище, да ги гледам как растат едно след друго, писна ми да седя по цял ден в оная къща със свекърва ми и да гледам сериали и разни риалита, където на хората постоянно им се случват разни неща, само на мен нищо не ми се случва, двайсет години едно и също, ден след ден едно и също…”

Тя се притисна до мен и заплака. Заплака истински, не беше пиянско реване. Нищо не казвах, пушех и слушах думите й в нощта, по едно време ми стана тъпо, стана ми тъпо за нея и за онова готино момиче, което познавах някога, седнах до нея и прегърнах голите й рамене.


■ Мина заобяснява нещо, но тя изобщо не я слушаше, прекъсна я и започна да говори; разказваше за нейния дълъг самотен живот, за бедността, за самотата, за дългото отсъствие на мъжа, за безпощадната ни голота в света, за музиката, за музиката, която единствена можела да замени всичко…

– Зная, че всичко това не ви интересува, извинявайте – каза по едно време след кратка пауза. – Но се страхувам да се прибера в онази къща. Там сигурно вече е пълно с чужди хора. Куп чужди хора, които искат да ти отнемат мъката. Съседки от махалата или някакви далечни роднини, които отдавна съм забравила. А когато най-после всички си отидат и останем сами, цяла нощ сами в онази стара къща, ще й пусна Албинони на оня стар грамофон, любимият Албинони. И ще си спомня всички хубави еротични стихотворения, които знам – най-еротичните стихотворения на света. Ще седя в мрака и ще й разказвам за чуждите любови, за всички красиви чужди любови. И докато й говоря, ще се напрягам да доловя онази миризма. Знам го, през цялото време ще се напрягам да я доловя… Миризмата на нашата голота.

Палми Ранчев

Повече за Пламен Антов

Снимка на Пламен Антов

Пламен Антов е роден на 12 август 1964 г. в Михайловград (Монтана). Завършил е Образцовата политехническа гимназия „Христо Михайлов“ – Михайловград (1982) и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1989). Доктор по филология с тема на дисертацията „Българският постмодернизъм в традициите на българската модерност. Контекст. Генезис. Специфика“ (2006). Работи в Института за литература при БАН – литературен сътрудник (2006) . . .

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close