С непокорността и страстта на вглъбяването, с които „Историята на жена ми“ (1942) на Фющ обръща гръб не само на научните и политическите истерии, а и на целия грубо непристоен свят, без да забравя или да се отказва нито за миг от обективността, занимавайки се изключително с вътрешните трепети на външния свят, с познатите на всички ни сложнотии, интериори и абстракции на душата – то се оказва едва ли не самотно в европейската литература произведение. Има един-единствен по-ранен паралел, романът в писма на Шодерло дьо Лакло „Опасни връзки“. И само темата им да беше еднаква. Употребата на езика е аналогична. Държат не само на изразителността на езиковото несъвършенство. Държат на грешките в езика. Фющ и Лакло ясно разграничават нещата, за които човек има свободен избор, от нещата, за които няма. Смятат животинския нагон не за лично качество, а за енергиен източник на сетивната и емоционалната дейност. От която човек не може свободно да се откаже, нито да я имитира безнаказано. Без да се вземе предвид тази тънка разлика, без това малко откритие не може да бъде проумяна не само собствената малка история на отделния човек, но и голямата му история.
Повече за Милан Фющ
Милан Фющ (1888-1967, Будапеща) е унгарски писател, поет и драматург. Завършва право в Будапещенския университет (1912). Още с първата си стихосбирка през 1914 г. скъсва с всяка традиционна поетика. Най-значими от последвалите му творби са драмите „Нещастници” (1914) и „Крал Хенрик VI” (1931), повестите „Смеещите се” (1919) и „Адвент” (1922), както и романът „Историята на жена ми” (1942), номиниран през . . .
