Станчо Пенчев изследва съдбите на героите си през призмата на големите въпроси на отминалия страшен век. „Защо песъчинката-човек е осъдена да осъзнава светозданието? Беше се блъскал с кокоша слепота в пропаданията на този вкърмен с войни, кръв и пороци век… Но, Господи, кой може да прозре в световния водовъртеж? Знае ли някой какво е история?” – пита се един от героите му. Привидно тези въпроси са обречени на неотговори. Но писателят знае, че не е така. Защото истинската спасителка на историята винаги е била литературата. Историята може да излъже, добрата литература – ако наистина е добра – не може. Литературата, за разлика от историята, пази паметта на очите, пази паметта на ръцете, пази паметта на сънищата, пази паметта тъкмо на отделната песъчинка, наречена човек. И когато затвори тази памет в страниците на книга, се провижда истинският лик на историята.

Деян Енев