Това е поезия, която не се страхува да бъде и екзистенциална, и етична. Защото на нея ѝ е важен човекът в неговите базисни състояния, човекът, който опитва да опази една същина, независимо от провокациите и клопките, пред които настоящето го изправя. Може би и затова в тази книга отвъд чувствата, отвъд справянето с ежедневието толкова важни са измерването на времето, преодоляването на разстоянията, нанизването на пространствата, пропускливостта, която мотивира бягствата, и онзи неистов копнеж да си друг и да бъдеш другаде. Накратко, това е книга за посоките в света, но и вътре в нас, която прави дългото и краткото взаимозаменяеми по един особен и красив начин.

Амелия Личева

Ако не сте тичали по огромни улици, „които днес са сгушени старици“, значи срещата ви с поезията на Пламен Пеев е неотложна и даже… животоспасяваща. Защото животът през метафората не е по-лесен, но е по-честен, а и твърде често – по-справедлив. Мъжка поезия, без да развява байраци! Мъдра поезия, без да философства досадно! Човешка поезия – защото е оголена до нерв, но не хленчи. Поезия от натрупвания, а не „изсмукана от пръстите“. Вярвам ѝ!

Камелия Кондова

Години не успявам да завърша стиховете си,
притиснат в този автобус на времето.
Спирка подир спирка, ден след ден.
„Дори и чайките летят различно в този ден.“

Като дете обичах фойерверките, със озареното небе –
нощта, разпукана в цветя и в безпорядък,
и във детство.
Но днес дочувам само писък на куршуми,
все по-близо.

Един прочете ги на глас.
И после всичко стихна като звука
от много, поне двайсет, повторения.