София от времето на Студената война, сгушена в зимната мъгла под сивия дим на комините, разпознаваема, но не съвсем. Съществуват някои важни разлики. На първо място Втората световна война не е завършила точно по познатия ни начин. Защото освен шпионски това е и фантастичен роман. Петър Тушков е дал воля на въображението си, но е създал един много убедителен свят. Паралелната реалност в неговата книга е разположена на територия, съвсем близка до действителността, и не се подчинява на предварителни схеми, а просто живее и диша.
Ина Вълчанова („Записки на свинята“, „Потъването на Созопол“)
Отдел „И“ е истинска рядкост в съвременната българска литература: роман в жанра алтернативна история, който не избира лесни пътища и не се опитва да ни представи очакваното. Авторът тръгва по стъпките на Р. Чандлър и Б. Райнов. Но това са различни от познатите ни Чандлър и Райнов – те никога не са творили в нашата реалност.
Владимир Полеганов („Деконструкцията на Томас С.“, „Другият сън“)
Какво е Отдел „И“? Това е алтернативната България, в която зомбитата са стандартен инструмент за военнополеви акции, тайнствени обири и убийства смущават някак по-доброто ни бъдеще, а политиката и историята са така изкривени, че забавляват с абсурдността и неочакваните достойнства на постапокалиптична утопия. Гарантирано удоволствие от една умно написана и дълго обмисляна книга!
Ана Хелс (Фентъзийното място на Ана Хелс)
„Отдел И“ носи атмосферата на най-доброто от шпионските романи за Студената война, използва и се подиграва жестоко с клишетата на соцреализма, дразни възприятията на заклетия почитател на научната фантастика и предизвиква обичайния читател на съвременна българска литература.
„Отдел „И“ носи заряд, притежава потенциала да се разгърне много, много повече – и мисля, че това ще да се случи рано или късно. Петър Тушков дебютира като танк, това е, и ако на някого това не му харесва, нека застане на пътя му.
Тушков владее отлично райновската разговорност, пише едновременно свойски и образно, не се свени с метафорите и яркото, запомнящо се хиперболизиране на езика на тялото, типично за привидния жанр на романа. В последната глава, в която прескачаме в гледната точка на взломаджията Паганини, важна свързваща нишка в шпионско-разузнаваческия гоблен на Отдел И, Тушков успява да навърже и чудесно повествование почти изцяло от т.нар. „разказване“ (контраст на „показването“ в непосредствени конкретни сцени), като прескача дни и седмици, без да губи инерция и увлекателност.
Във всеки случай ефектът е като при четенето на произведение от една линия (не бих я нарекъл традиция) в българската литература, в която фантастичното присъства, но само като елемент и не е достатъчно за единствена интерпретативна рамка. Такива текстове, освен споменатите на Минков, са на автори, които по един или друг начин са „посегнали“ творчески към системата: Павел Вежинов в „Бариерата“, Евгений Кузманов в „Чайки далеч от брега“, Борис Христов в „Бащата на яйцето“.
Повече за Петър Тушков
Петър Тушков (р. 1977, София) е писател и преводач на художествена литература. Един от основателите и редактор в сп. „Сборище на трубадури“.
