Ако човек е живял дълго в очакване на красива поезия, ако е мечтал да усети с кръвта и сърцето си значението на едва забележими жестове, чието значение предизвиква взрив в мислите, ако се е стремил да се докосне до безкрая на нежността и да я превърне в свой дом; ако е вярвал, че тъгата превръща дните ни в сила да преодолеем унижението – то за такъв читател е дошъл светлият миг на запознанство със стихосбирката „Паралелни вселени“ на Мая Иванова.

Здравка Евтимова

Карибска песен

Тя бе жена от крайните квартали.
Ловеше риба, за да я продава.
А тропикът кокосов изрусяваше
косите ѝ, солени от океана.
А тя говореше на рибите, разказваше
за двете си деца с баща удавен,
лютиви пръски пълнеха очите ѝ
и бързаше със коша към пазара.
Тя галеше умрелите си риби:
„Простете ми“, им казваше сподавено,
„но имам две деца и нямам нищо,
с което бих могла да ги нахраня.“

Тя беше лудата от крайните квартали,
ловеше риба, за да я продава…

Сега аз хвърлям мрежа и говоря тихо:
„Ей, сини риби, виждате ли майка ми?“.
И чувам как въздишат със хрилете си,
очите им превръщат се в корали:
„В морето е, одраскаха я мидите.
Тъгува, че вълна е в океана.
Разказва за децата си и някога
със прилива ще дойде у дома си.“