Из „Авторски предговор“:

Аз писах тези стихове по различно време, усещайки различните повеи, с които беше богато или бедно датиращото ги десетилетие и половина. Получи се така, че моят свят не съвпадаше напълно със света на големите събития. Но всички повеи, които проникваха в моя свят, присъстват в стиховете ми и чрез тях тези стихове живеят.

Откъм 1928 година неколцина млади поети, без грижа за отпечатването на своите стихове, издигнаха почти от никого незабелязано знаме. На него пишеше: „Поетическа истина“. Трябва да кажем, че по това време вече се беше формирала литературна школа, не след дълго превърнала се в литературен диктатор. Ние знаехме, че към света във всичките му форми тази школа е безразлична. На нея ѝ беше скъпа теорията за устройството на света. В тази отвлеченост ние, застаналите под новото знаме, видяхме нещо, което другояче, освен лъжа, не можехме да наречем, чувствайки своята връзка с битието, колкото и различно да изглеждаше то на всеки от нас. Нашата поезия не трябва да бъде преднамерена, казахме ние. И в тази естественост открихме истината. Така, скрито, всеки от нас започна да диша свободно и камък по камък да гради дом на реализма, в който би могло не само, мятайки се от стена до стена, да се предлагат програми за преустройство на света, но и да се живее. Какво е реализъм? – се запитахме ние – и не можахме да постигнем съгласие помежду си. Тогава предложихме обща хипотеза: това е творческа система, при която авторът е правдив насаме със себе си.

Нашите стихове нямаха нищо общо помежду си, защото, пристъпвайки към истината от различни страни, я видяхме от различни ъгли. Нашите норми, като че ли морални, бяха и норми естетически. Понякога прекалявахме и парадирахме с противопоставянето си нa задължителното, но пеехме – по думите на Гьоте -както птицата пее. Тревожеха ни мисли, с каквито е богата младостта – и те присъстват в стиховете ни от онези години. Революцията не подмина тези стихове; любовта докосваше и нас, и нашите стихове, ревността също не криехме.[…]

Пиша това, за да бъда разбран напълно не като стихотворец, което не си струва усилията, а като знак, поставен от времето на този път, по който то вървеше. Гласът ми звучи правдиво, защото времето не само търкаляше своите чугунени топузи, но и слушаше само себе си: а то имаше глас, подобен на единния глас на симфоничния оркестър. Той беше абсолютно множествен и всичко, което беше, беше: аз не можех да се родя извън него и предчувствайки бъдещето понякога с година, понякога с ден, все пак, волю-неволю, растях в неговите длани.