Кривата на една съдба, свързваща разкази за драматична неудовлетвореност и жажда за себеналагане като индивидуалност и творчески натюрел в едно лишено от критически усет и социални рефлексии общество. Двама души, съшити с белите конци на съпружеството, които „годините на прехода“ обричат един на друг в неизбежен антагонизъм. Новият роман на Цвета Делчева е за онези наситени, макар и краткотрайни или повърхностни общувания, които често имат решаващо значение за хода на живота.

Книгата изглежда и обвинение, но по-скоро – тъга по една от основните трагедии на културата, която ще отбележи Георг Зимел: с все по-голяма бързина съдържанието на културата се отдалечава от самите цели на културата. В този смисъл романът, привидно деструктивен, е подтик към смело отстояване на идеали. Защото критиката е въпрос на заемането на лични позиции и изисква дързост, при реална възможност това да струва изключване от ограничените ресурси на едно поради това „дефицитно“ изкуство.

Ангел Павлов

Обреченост. Това е първото ми впечатление от романа на Цвета Делчева. Затова започвам тези размисли с текст от книга за аспектите на ограниченията в човешкото битие (изначални като отреденото ни време между раждането и смъртта или наложени), аспекти на съществуването в една рамкирана от определени условия реалност. Това впечатление от романа донякъде идва от факта, че главната героиня умира, което всъщност приемам като метафора. На по-дълбоко ниво чувството за обреченост се поражда най-вече от усещането за неразрешимите колизии на човешката природа, защото „Скъпи непознати“ е роман за сблъсъци и конфликти, които взаимно се обуславят, пораждат и подхранват, като в крайна сметка се свеждат до основния конфликт на западния свят – конфликта между духовната и прагматичната реалност.

Конфликтът между света на духовното, на изкуството, и прагматичния свят на парите е видим на повърхността и е представен чрез двете основни лица на романа: изпълняващия ролята на разказвач мъж и неговата вече мъртва съпруга Маги.

Людмила Балабанова

И ето, дойде този ден, предстоеше ми тази вечер да ида на откриването на посмъртната изложба на Маги, да хвърлям подозрителни погледи към вратата, през която се влиза откъм улицата, и щом се появеше някой, да го измервам с ревнива неприязън.

Докато другите минаваха през нея, аз щях да ги наблюдавам, точно от най-вътрешния ъгъл на помещението, повече от трийсет години не исках да имам нищо общо с хората на изкуството, на изобразителните, на визуалните изкуства, през всичките тези години се чувствах направо отвратително, дори само когато някой ги споменеше, а ето че тази вечер трябваше да се срещна с всички тези хора, от цялото това време. Трийсет и няколко години бях ги избягвал и точно сега трябваше да се изправя срещу тях, си помислих; и че наистина щеше да ми бъде много тежко да ги срещна, особено след всичко, което преживях, макар че беше повече от ясно, че тази вечер сигурно щях да срещна тези хора, за които мислех непрекъснато през последните няколко месеца. Щях да ида там и да гледам как влизат всички хора, които не исках да виждам, чието съществуване винаги ми е причинявало такива проблеми, същото се отнася и до приятелката на Маги, която ме вкара в този капан, сред тези хора, които никога не бях понасял.

Един силен човек, си казах, нямаше така да се поддаде, но аз бях изпаднал в шок след смъртта на Маги и тя се възползва от моята криза, за да направи това предложение, с което се съгласих веднага, защото тя ме нападна изненадващо, понеже вече знаеше, беше разбрала, че Маги е починала, докато е била сама, в болницата, и сигурно ме мразеше, мразеше мен и моето отношение към Маги. Нима не бях платил за най-добрата болница, за най-добрите лекари и то в чужбина? Нима не бях ? създал условия за работа, възможност да си купува скъпоструващите бои и материали, да пътува по света, да плаща такси за участие в експозиции и изложби? Не дължеше ли Маги на мен всичките си постижения, които, както ме упрекваха, дори не познавах? Във всеки случай повече на мен, отколкото на тези хора, към чието внимание Маги непрекъснато се стремеше, които щяха да дойдат на тази изложба, които съсипаха последните ми месеци и дори целия ми живот, които ме докараха до това ужасно състояние, в което бях изпаднал, до тази болка, до това разочарование и този гняв.

Щях да гледам влизащите, как минават през входната врата и се отправят към Христина, която ги прегръща така, сякаш е най-естествено именно тя да приема съболезнования, свързани със смъртта на Маги. Щяха да ме вземат за човек с тежък характер, какъвто бях започнал да ставам, но знаеха ли те какво е да се измъчваш непрекъснато, докато се съсипеш, докато се превърнеш в съвсем друг човек? По природа не съм недружелюбен, но тази вечер щях да се държа така, да бъда недружелюбен, дръпнат и дори предизвикателно наежен, щях да се опитам да се защитавам, през цялото време, откакто Христина ми беше казала, че иска да събере всички, които са имали някакво отношение към изкуството на Маги, аз се опитвах да се защитавам, а исках да се боря, да нападам тези, които щяха да дойдат вечерта, на това събиране, тези, които не бяха направили кой знае какво за Маги, но щяха да се възползват от случая, за да направят нещо за себе си, както се случва винаги когато някой човек на изкуството умре при трагични обстоятелства.

Поведението на Христина щеше да бъде отвратително, щеше да се държи така, все едно, че беше единствената, която наистина е била близка с Маги, и затова имаше право да говори за нея и така, което си беше гадно, да обезличи моето присъствие.

Защото тогава, когато се запознахме, аз бях най-добрата възможност за Маги и в крайна сметка независимо от моето отношение Маги стана художничка, независимо каква художничка, но стана такава, а не експерт в икономиката, както на мен ми се искаше, аз се бях опитал с всички сили да ? помогна да стане експерт в икономиката, но тя искаше единствено да бъде художничка и затова Христина ме мразеше, през всичките тези месеци не ме беше оставила на мира. Издирваше кои картини са останали у нас, има ли закупени или подарени, има ли нови, завършени картини, непоказвани досега.

И през цялото време ме гледаше подозрително. Да не би да изхвърля нещо. След толкова години съпротива срещу хората, свързани с изкуството, фактически именно тази жена ме сломи. Тя очевидно смяташе, че при друго стечение на обстоятелствата Маги навярно щеше да стане една от най-известните художнички на своето време, само да не беше попаднала на своя инквизитор, да не беше рухнала при първия по-сериозен натиск на моя егоизъм и моята ревност, която се подхранваше от много неща, а преминаваше трудно.