В своя роман „Спомни си за царя“ словашкият писател Антон Хикиш описва българския владетел Фердинанд от началото на ХХ век. Разказът започва през 1906 г., когато в княжеския двор в София пристига младият словак Антон Х., току-що завършил Академията по ориенталистика във Виена. Българският владетел е странна птица. Фердинанд е от рода Сакс-Кобург-Гота, развъдник на тогавашните европейски владетели. Кобургите са наследници на австро-унгарския род Кохари, тясно свързан с днешна Словакия.

София, 1906 година. В княжеския двор пристига младият словак Антон Х. По онова време владетел на България е Фердинанд I от рода Сакс-Кобург-Гота, една от куриозните личности на тогавашна Европа – образован, естет, католик, окултист, твърди се, че и бисексуален, хитър политик и всепризнат учен – ботаник и зоолог, изследовател и колекционер. В страха си от възможни атентати Фердинанд избира сред най-близкото си обкръжение предимно млади хора от Словакия, където неговият род притежава обширни имения и той често предпочита да прекарва летните си ваканции.

В романа се проследява съдбата на двойка напълно противоположни герои – от една страна, амбициозния български цар, който мечтае да покори Цариград и да стане император на Византия, и от друга, неизвестния словашки младеж Антон Х.-син (фактически чичо на автора на романа), адютант и дясна ръка на Фердинанд. Заедно с тях проследяваме миговете на успехи и лични трагедии, придворни интриги и истории за любов и омраза, както и зараждането и процъфтяването на една нова европейска монархия – Третото българско царство, чак до националните катастрофи от Междусъюзническата и Първата световна война. Пропътуваме Европа – от Истанбул през Берлин, Петроград, чак до Париж в един разказ – смесица от исторически факти и фикция. Романът ни връща в забравения свят на „бел епок“, завинаги погребан от ужасите на Първата световна война.

Най-голямото коварство на политиката е невероятната ѝ способност да погълне всички инак нормални човешки дейности, страсти, емоции, амбиции. Наблюдавах моя господар – как неговата естествена човешка несигурност и нерешителност се обърна в нещастие за милиони хора от една далечна страна. Как за много поданици неговата лична амбиция се превърна във въпрос на престиж.

Не само България щеше да строши веригите на васал на Османската империя и щеше да стане независима, моят господар също щеше да се издигне по стълбицата на властта и с още малко щеше да се приближи до Всемогъщия.

И тук изведнъж един малък народ, българите, се разбраха в парламента и в кабинета на министрите техният владетел да се нарича не крал, а цар. Убеждаваха самите себе си, че са прави. Фердинанд засия. Някой бе открил в университетската библиотека, че още в X век римският папа е признал българския владетел за цар, кесар. Така е било дотогава, докато турците не бяха унищожили българската империя.

Един малък народ може да се договори за каквото си поиска, дори може и да е прав. Само че шепата цезари, начело на големите империи, щяха да се почувстват засегнати. Можеше да се очаква, че българската игра на цар ще предизвика всеобщата съпротива на съществуващите имперски глави. Това можеше да очаква и Фердинанд. Но той играеше вабанк…