Приказки, съновидения и фрагменти, дошли сякаш от онези архетипни глъбини, в които се раждат кълновете на истината и човечността, за да оформят светлия път на надеждата. Слово, като че ли откъртено от прастари надписи в храмовете на българската ни памет, с корени, губещи се във времената отпреди Атлантида. Доброта, толкова ценна и толкова на пръв поглед незначителна, като ябълкова семчица, която можем безгрижно да захвърлим, но от която може да израсте уханна ябълкова градина. Изправяне пред загадките от приказките на детството, които само този, който не е обременен от суета и себелюбие, може да разгадае. Кръговратът на времето и на духовните сезони, мъдростта на земните посоки, божествен и космически дъх, съзнанието на Новата епоха. И над всичко – сладостния аромат на милосърдието, разбиращата усмивка на мъдреца, дошъл да ни припомни единното някога Учение за пътя на Духа и да ни върне усета за полет.

Антоанета Николова

Днес малко хора знаят какво е да си честит. А то е толкова просто! Да обичаш хората, защото са божи създания като теб, да не се страхуваш нито от тях, нито от бъдещето и да усещаш всичко около себе си като живо – и метличината, и гълъба, и цъфналата сред нивята дива ябълка. Не е толкова трудно, нали?

* * *

Човешкото съзнание, особено ако е преживяло цивилизационна организираност, се нуждае от все по-ясни основания за своето пребиваване на Земята. От идеален ред в мирогледа, който да се опитва да претвори тук, в планетните очертания. Човечеството е вече твърде възрастно, за да се радва детински на света. То познава вкуса на хаоса, световния военен безпорядък и не вярва в чудесата на провидението. Човечеството трябва отново да открие белия път на надеждата. А това сега изглежда отчайващо и изнурително, като докосване през стъкло.

Произведението е реализирано с финансовата подкрепа на
Министерството на културата