„Теория на чудатостите“ описва няколко месеца от живота на пражката академичка Ада, която във фиктивен научен институт изследва взаимността на човешките симпатии. Наближава краят на света, който според някои трябва да настъпи през декември 2012 г., а заедно с него идват и множество по-малки свършеци в професионалния и личния живот на Ада и хората около нея. Книгата съчетава любовна история със загадка, но също и разсъждения за смисъла на съществуването, характера на времето, историята на Централна Европа и странните явления, които Ада наблюдава около себе си, и които с характерния си хумор се опитва да обедини в единна „теория на чудатостите“.

Отправих се към Алеш на Винохради пеш. Тръгнах от реката по шумната улица „Реслова“ към Карловия площад, където с настъпването на нощта наркоманите в парка живват. Пред църквата „Св. Игнаций“ се опитах да си представя на трамвайните релси параклиса „Тяло Христово“, разрушен също както парижката Бастилия през 1789 г. Мислех си за това, дали днес вечерта Алеш ще опита нещо и дали случайно този път да не се поддам. Парадоксът на нашата връзка беше, че въпреки разнородните ни темпераменти сексът работеше великолепно. По-точно казано, механичната му страна. Инженер Алеш Дърлик е това, което се нарича технически тип. Интересува се от принципа на действие на машините и съоръженията, а механизмът на женското тяло за него е просто следваща степен на техническа сложност, с която трябва да се справи. В началото на връзката ни само смаяно наблюдавах с каква сериозност и същевременно въодушевление и интерес подхожда към тялото ми, почти с часовникарски движения намира в утробите ми бутончета, за чието съществуване дори самата аз не съм подозирала, и постига учудващо бързи и обилни резултати. Сякаш беше твърдо решен да разглоби тази машинка и след това безпогрешно да я сглоби. Всичко беше прекрасно, но липсваше стихийност, непредвидимост и лекота. Харесваше ми как подхожда към моята телесност без предразсъдъци и без погнуса. От друга страна, самият той допускаше само определени начини на поведение и изискваше все едни и същи процедури. Не понасяше експериментите, също както и в храненето. Обожаваше регулярността във всичко, включително ходенето по нужда. Всеки ден се будеше в осем часа и в осем нула пет отиваше по голяма нужда. Ядеше около пет ястия и непрекъснато ги повтаряше. Подозирам, че има някакво леко разстройство от аутистичния спектър. Част от него е и липсата на чувство за хумор, както и неспособността да реагира спонтанно с шега на случайни житейски ситуации. Сигурно го знае, затова има в запас стотици анекдоти, най-вероятно прочетени в интернет, и не се колебае да ги използва. Към липсата на чувство за хумор трябва да добавим и неспособността му да лъже, което е достойно за похвала, но в живота е непрактично. Алеш не можеше да излъже дори и чужди хора в моя полза, което възприемах като сериозен недостатък. Как мога да живея като партньор с някого, който няма усет за съзаклятничество и съучастие? По пътя към него си припомних всичко това и стигнах до извода, че по-добре днес вечер да мина без секс.

Алеш ме посрещна с един от несмешните си вицове и ме информира, че за днешната вечер ми е настроил температурата на двайсет градуса, но ми е подготвил по-дебело одеяло. До леглото ми е приготвена вода, а в стаята е впръскан аромат на портокал.

– Помниш ли как на лагерите даваха вечер на децата да помиришат сапун? За да може насън да си признаят всичко? Купих ето тази цитрусова есенция и я пръснах в стаята. Всичко трябва да се опита.

Стана ми смешно. Някак си не можех да си представя, че някой като Алеш е бил посветен в шегичките от лагерите, още по-малко пък разбирах как е възможно да пази в паметта си такива детски легенди и да ги приема сериозно.

Извини се, че днес няма да спи тук и потвърди, че утре към девет ще дойде, за да обсъдим резултатите. Дилемата за секса се разреши от само себе си. Измери ми кръвното и пулса, записа лабораторните условия в книгата, както едно време в практиките по физика в училище и подхвърли нещо от сорта, че ще мина и без него, защото не само присъствието, но дори самото съществуване на наблюдателя влияе върху експеримента.

В последно време вкъщи се будя трудно и със здраво стиснати очи оставам още дълго с парализирано тяло. Малко като включване на Windows, когато понякога тръгват актуализации и системата иска рестартиране. Но в лабораторията за сънища на Алеш се будя пет минути преди будилника, бързо, като включване на телевизор. Цък – и съм напълно функционална. Тялото е задействано и вътре текат правилните хормони и без дневна светлина. Знам за себе си, че когато имам някаква съществена причина да стана сутрин, например час при доктор или пътуване, се събуждам в режим на пълна бойна готовност с работещи двигатели. Болезненото събуждане в делничните дни е доказателство за това, че всъщност нямам за какво да живея.

Събудих се в 7:55 и набързо издиктувах на микрофона до възглавницата последните сутрешни сънища. Изстисках от мимолетната междинна памет, която се триеше автоматично с мълниеносна скорост, всички детайли, които успях да уловя. Когато сутрин с Алеш обсъждаме записите от нощта, често изобщо не си спомням записаните сънища. Днес имах усещането, че и през нощта съм записала нещо. Често се случва в просъница да продиктувам някой сън, който на сутринта се оказва от чисто личен характер, от което и двамата се чувстваме неловко. Но бяхме подписали декларация за конфиденциалност, и тъй като добре знам, че Алеш не умее да лъже, не се притеснявам, че ще издаде каквото и да било. А какво си мисли той самият за моите сънища, това си е негова отговорност.

Малко преди девет, когато Алеш пристигна, аз вече седях в канцеларията му, облечена и гримирана, и пиех чай. Днес си спомнях отлично последния сън, точно преди да се събудя. Сънувах, че пътувам с трамвай, който вместо да заобиколи под прав ъгъл карето от сгради, го прекоси диагонално през вътрешния двор. Когато се приближи до ъгъла от външната страна, сградата се отвори с помощта на сложни стоманени лостове и трамваят се премести от релсите върху подвижни гумени ленти, които безшумно го прекараха през двора в посока нагоре. Цялата постройка беше като изтърбушена, бяха останали само част от стълбището и парче от двора, а портата се отваряше като в замък на ужасите в увеселителен парк. Щом трамваят премина, на противоположния край сградата отново се затвори. „Нещо като падащите мостове в Петербург“ – допълних за разяснение.

Алеш изглеждаше разочарован. От няколко месеца не бях сътворила нищо, което да може да се преобразува в пари. Може би фантазията ми вече се е изчерпала, прекъснала е връзката с източника на колективното несъзнавано, или откъдето там извират изобретенията и иновациите. Или пък трябва още да се подобрят условията на сън и да се стимулира моята REM-дейност, което е задача на Дърлик.

Алеш се надяваше да намери нещо смислено по-назад в записа. При прослушването едва си спомних първия сън, който съм продиктувала в 02:21. Ставаше въпрос за някакво почистващо приспособление, което със сънен и хриплив глас описвах като „извито космато нещо на пръчка, прилично на четка за миене на бутилки“. В съня било много удобно за метене под леглото, защото обирало всичкия прах, достигало и до ъглите и не трябвало метлата да се пъха хоризонтално под леглото.

– Жалко, че не ти е хрумнало, преди да открият роботите прахосмукачки – направи гримаса Алеш, но все пак си го отбеляза.

На следващия запис доста ломотех, но все пак ми се разбираше. Разказвах, че съм срещнала гинеколожката си и съм решила да отида при нея. Но не сама, а с майка си и баба си – при това не с баба си по майчина линия, а с майката на баща си, която между другото никога не съм виждала. Трите заедно сме се съблекли в съблекалнята, баба ми имала платнена фуста като от едно време, а под мишниците ѝ се показвали остатъци от пера, както когато скубеш кокошка. Влязла съм в кабинета сама, където докторката и сестрата били с малките си деца, защото тъкмо била коледната ваканция. Лекарката ме поканила да седна до нея на застлано легло, което служело вместо стол за преглед. И изведнъж се оказало, че това не е докторка, а доктор. Започнал да ми показва как е ремонтирал кабинета. Там имало една тръба, която водела към нищото, затова трябвало да я запуши с голям хромиран винт, който приличал на дебел тирбушон. Така свършваше сънят. Прослушвайки записа, се правех, че ме няма, съсредоточено си чоплех раничката на пръста и от време на време стрелках тавана с очи.

– Знам, че искаш да си честна и да не пропускаш нищо, но не би ли могла, ако обичаш, следващия път да филтрираш такива неща? Остави ги за терапевта си, тук само си губим времето с тях. – Винаги спокойният и мил Алеш изведнъж звучеше подразнено. Не ми пукаше. Хората, които не сънуват, понякога ревнуват. Алеш поне се беше научил опосредствано да извлича ползва от моите сънища. Но от време на време му идват в повече. Особено когато става въпрос за т. нар. „големи“ сънища или когато тематиката е прекалено интимна или еротична. Понякога си мисля, възможно ли е да се провери дали хората, които твърдят, че не сънуват, наистина не сънуват, или просто сънищата им са така непредставимо ужасни, така неизразимо зловещи, че цензуриращата клапа на несъзнаваното не ги пропуска навън.

Аз осъзнавам, може би дори прекалено добре, че има изтичане на съдържание от несъзнаваното и горчивата истина е, че сънищата ми като цяло са много по-драматични и емоционално удовлетворяващи от будния ми живот.