„Цигулките от улица „Нерудова“ разказва за превратностите в живота на няколко младежи, които в преследване на житейските си амбиции се сблъскват с общовалидните проблеми на приятелството, любовта, дълга. Съпричастни в света на изкуството, героите се водят от всекидневните си страсти: те са музиканти, актьори, художници, хора, изпълнени с впечатления, ангажирани с увлекателен, но тежък труд, често изразявайки се с възвишени и надменни слова досущ като на сцената на живота.
Интересите им са тези, върху които всяка генерация размишлява с илюзията да извлече правилните отговори за себе си: смисълът на съществуването, значимостта на изкуството, налагането на рамки, нарушаването на общоприетите норми, измеренията на времето и на всевечното от екзистенциална и философска гледна точка.
Очарование на романа на Лиото придава и мястото на действието: космополитната Прага – средище на граждански и културни инициативи, – сякаш замряла между спомена и магията, една притегляща и уникална сцена. Осемте главни герои са пресъздадени в своето всекидневие, изобразени като персонажни маски, в чиито роли – съблюдавайки правилата за композиране на модерна творба – всеки читател може сам да проектира себе си, разменяйки се с тях, за да се увери, че алтернатива има.
Това приятелство ли е? Виктор месеци наред беше изследвал душата на Евелина милиметър по милиметър, както се завърта копчето на старо радио, за да намериш далечна станция. На предния капак на голямата дървена кутия, побрала в себе си механизма на дядовото му радио, имаше оцветена в зелено лампичка, излъчваща светлина, два цветни лъча, които се раздалечаваха и събираха според честотите на радиосигнала. От малък той винаги си играеше на него, за да намира и да се вслушва в загадъчните гласове, потапяйки се в звученето на непознатите езици на далечни народи. Усещане, което беше различно от говоренето и зрителния контакт. Нерядко улавяше само звуци и шумове, а трепкащата светлина на зелената лампичка бе несигурна като полета на муха, после изведнъж се чуваше ясен глас, който говореше своя език, лампичката се обагряше цялата и спираше да премигва. И Виктор бе настроил себе си така, според вълните от настроенията на Евелина, вземайки дейно участие в тях, готов да се радва и въодушевява, дори да помръква, но винаги в унисон с изблиците ѝ, без никога да се замисли за друга реакция, освен да е съпричастен с най-съкровеното в душата ѝ. Отново изпита усещанията, които беше преживявал като малък, когато си играеше да намира станции по радиото, но това сега не беше само игра на светлини и звуци, сега до себе си имаше жена, оголваща душата му чрез пълното доверие, което той с непринуденост ѝ поднесе.