Стария, бащата на разказвача, е тежко болен и преди смъртта си пристига от Австралия в Бръчко, за да види сина си, с когото цял живот е в обтегнати отношения. Синът му е писател, който от Осло се е върнал в Бръчко и живее в лодка на река Сава – плава, понякога пише и се дрогира. Баща му купува стар кораб, който се опитват да обновят заедно, а в това начинание им помага Черния – приятел на писателя и речен контрабандист. Чрез преплитащите се сюжетни линии за живота по реката и множество приключения романът рисува широкоформатно платно на сложните човешки взаимоотношения.
„Твой син Хъкълбери Фин“ е книга за живота, смъртта и търсенето на собствената идентичност, роман за порастването или за отказа да се порасне, роман за отношенията между баща и син, любовен роман, и не на последно място – роман за дрогата и борбата със зависимостта.
Понякога взимам да чета книга и когато думите започнат да танцуват пред очите ми, оставям я на възглавницата до главата ми и продължавам да я чета в мислите си. После често се разочаровам, когато наистина продължа да я чета. Понякога пък не мога нито да чета, нито да слушам музика, нито да размишлявам, просто се отдавам на вътрешните образи, звуци, понякога чувам и гласове, но това не са сънища, не задрямвам, нито пък изпадам в истински сън, почти никога, нито през нощта, нито през деня. Не знам как бих нарекъл тези състояния, полуяве-полусън. Мигновения, мечтания, бленуване, фантазиране, фантасмагориране, мъчения, всичко това някак е слято и всичко се прелива едно в друго, и образите, и звуците, и гласовете на живите и мъртвите, които съм познавал или ми предстои да опозная, на момичетата, които съм обичал или които бих искал да обичам, на книгите, които съм чел, или които чета, които съм писал или предстои да напиша, понякога си казвах, че за момент дори съм умрял, преминал съм отвъд. Там няма нищо добро, нито красиво, вярвайте ми. Откакто го знам, не се опитвам да се самоубия. Онова, което сме ние наистина, онова, което в литературата се нарича душа, наистина е вечно и се лута из вселената безцелно, безсмислено и безкрайно дълго. То е онова, което в човешкото съзнание съществува като понятие за ада. То е адът. И само щастливците, значи ние, аз, който разказвам това, и вие, които четете, сме получили възможността, като печалба от лотарията, само че става въпрос за много, много по-голям късмет, безкрайно много пъти по-голям, да се материализираме в този свят, в това тяло, в този живот. След смъртта наистина отиваме на небето, но, помнете ми думата, там няма да свирим на арфа. Аз се надявах, че след смъртта няма нищо, защото единственото, което исках, беше мозъкът ми да си почине от размислите, исках само да се наспя, без сънища, без нищо. Но това също го няма. Няма дори ад, в който да гориш. Летиш през вселената като комета, безкрайно сам със спомените си, гузната си съвест и мъка. Понякога налиташ на позната душа, но не можете да се спрете и продължавате, всеки в своята празнота.
Така е то, можете да ми вярвате, но не е задължително. Ако е така, както казвам, така е, ако не е, значи не е. Не си струва да си блъскате главата.
Това лято мечтаех по-малко, защото работехме на голямата лодка, на Хъкълбери. Всичко зависеше от това по кое време се връща Стария. Понякога си идваше преди слънцето да се появи и само лягаше на леглото до мен. В кабината на „Савски бръмбар“ имаше две тесни пейки, които можеха да послужат и като две легла, а можеше и да се съединят, като се сложи една дървена плоскост между тях и на нея един голям матрак, така двата кревата ставаха един голям „брачен” креват, на който имаше място за трима-четирима души. Значи, понякога Стария идваше по-рано, а понякога по-късно, пак всичко зависеше от рибата. Ако беше хванал достатъчно риба за предстоящия ден, връщаше се по-рано и се опитваше да спи, а чак после закусвахме. Ако рибата не беше в настроение през нощта, той се връщаше по-късно, веднага ядяхме и после продължавахме всеки своята работа. А рибешкото настроение пък зависи от слънцето, луната, температурата, нивото на водата и безброй други променливи величини, които не можеш да узнаеш, а камо ли да контролираш. И затова когато някой ми каже, че всеки е ковач на собственото си щастие, това е знак за абсолютно неведение. После този някой казва: – Но така е казал Айнщайн. Сякаш гениите нямат право да изтърсят някоя глупост, сякаш някой може да бъде гениален всеки шибан момент от живота си. А да не споменавам как това изречение е извадено от кой знае кой контекст и как може да го обори всяко дете, родено в бедните африкански или индийски гета. Не всеки е ковач на собствения си живот. Никой не е. На някои неща можеш да влияеш, на други – не. Нещо ковеш, а нещо си го носиш, както ти е изковано. Но и едното, и другото, и това, което ковеш, и това, което ти е изковано, всъщност са окови. Клопка. Сандък, от който все някога ще трябва да измъкнеш ръка или ще бъдеш хванат.
Стария обича, когато размишлявам така, когато се заговорим, той с цигара и кафе, аз с джойнт и чай, понякога на зрънце от някое от моите „лекарства“, а понякога, по-рядко, чист. Тогава той отново вадеше своя дзен-дуализъм. Накрая замълчавахме, пушехме и той казваше:
– Жив си, а мъртъв. И жив и мъртъв.
След това можеше само да легнеш да спиш. Нито жив, нито мъртъв. Спиш.