Не съм спам. Или може би съм. Пиша ти, защото аз имам нужда да ти напиша някакви неща. Нямам представа дали ти искаш да ги прочетеш. Не е толкова лесно да се разбере, ако не го напиша от начало до край. И не е лесно да се определи къде е началото.

Няма нужда да ми отговаряш, а и не можеш. Блокирала съм те. Предпочитам аз да разказвам, а ти да мълчиш.

Идеята за този роман ме преследва от дълго време. Вярвам, че нашето съзнание съдържа миналото и днешното в себе си някак едновременно. И разбрах, че колкото и да бягам по далечни брегове, имам нужда да напиша роман за София, за вътрешните дворове между старите кооперации, за софийската мъгла през декември, за нещата, които ни промениха и за това, как въпреки всичко сме си останали същите, ние, децата от центъра на София, на които им се случи да живеят в интересни времена. Това е и роман за хората, които вече не живеят тук, но сенките им сякаш продължават да се мяркат по улиците, защото улиците няма да са същите без тях. За приятелите, които емигрираха, за това, колко сме се отдалечили и как всъщност е невъзможно да се отдалечим.

Ина Вълчанова