Годината е 2017, появила се е нова „социална“ мрежа #вавилон, централата ѝ е във Варна. От тази мрежа можеш да се откачиш единствено ако свързаният с теб „приятелски“ профил изчезне физически. Умре.

Действието на романа приключва през есента на 2019, фабулирането често е на базата на очерков и хроникьорски поглед към съвременна България. Освен България в тематичната „лупа“ са още Варна, кучето Марси и др. Понякога биват ползвани и „външни“ жанрове: литературнокритическа статия, приказката „Червенокосата от Чаирите“ и цикълът „Стихове за една старонемска овчарка“.

Романът има три сюжетни линии. (Почти) всички техни персонажи са част от #вавилон и подлежат на отрицателно селектиране.

Не съм се гледал в огледалото от две години. Не знам как изглеждам и съм сигурен, че няма да се позная.

Честно казано, вече съвсем не вярвам, че всичко това се е случило – #вавилонията. Според мен това е измислица, някакъв роман по-скоро.

Не знам какво ям. Носят ми бившите ми ученици, някаква организация си създали и са много упорити, признавам. От колегите никой не се е вяснал.

В къщата съм само аз и съм долу в сутерена. Не искам да се качвам горе. Не, че ме е страх от призраци на мястото на убийствата – от нищо не ме е страх, дори от самотата. Не ме е страх, че ще умра – страх ме е да наблюдавам смъртта си.

Обаче нещо ми липсва. Нещо някъде наистина ми липсва. Тези бележки ще останат недовършени.

Може да звучи банално, но хубавото на това да си сам-самичък на този свят, е, че като те няма, няма и кой да страда. В този ред на мисли аз оценявам факта, че убиха и Марси. Скоро никой няма да страда за мен.