Стихосбирката на Камен Костов „Живея другаде“ е наистина книга, която поетът е писал като книгата на живота си. Поезията на Камен Костов ни среща с един лирически Аз, който за първи път в българската поезия, опоетизирайки романтиката на интимното, открито разграничава духовното от бездуховното и нарича греховното с истинското му име, и то позовавайки се на личната житейска равносметка и говорейки в първо лице.

Маргарит Жеков

въпреки над 40-годишната ни дружба едва сега разбирам че неговите занимания с поезия са били неотменна част от начина му на изразяване… познавам театралното му творчество и когато стиховете му са вече пред очите ми започвам да свързвам изказаното чрез сцената с изповедта чрез словото на една и съща артистична личност… впечатлява последователността на характера и собствените идеи… онова което не е заявил от сцената се е изляло в поетически опуси които надживяват мимолетния свят на театъра… много вярвам че събраното в тази книга ще срещне разбирането а и вълнението на читателите не само от неговото поколение

владимир бурилков

сега съм любопитство и мълчание
прикрито взиране във израза на другите
изцъклената памет ниже тягостно
картините на ярост и безсилие
надеждата припаднала е жадна
в пресъхналия извор на живота
препъвам се в оградите на времето
не виждам път –
жадувам изцеление

скоро
на Shirley

живея живея
и се отдалечавам
скоро никого няма да познавам
скоро нищичко няма да знам
още малко още малко
и ще се събуждам усмихнат
защото всичко ще бъде почуда
и ще открия аромата на цветовете
и цвета на ароматите
и хората ще ме гледат в почуда
защото ще позная чудото
постепенно ще забравя че съм човек
още малко още малко
скоро

Хр. Карастоянов
(двайсет години по-късно)

по покриви не се катерим вече
катерим се по късни кариери
забравяме оназ красива дъхавост
на слезлите в краката ни съзвездия
от дюли от смокини и хинап
не плаши ме ръмженето на кучето
в оттатъшния неизвестен двор
до мен са хората
но странно се изгубват те
в това неистово прииждане на клоните
в което аз потапям страховете си
сега изплувал вече на вълните му
за да усетя полъха забравен
на стихналия в мен
старинен
двор

на Мира

на стиховете пак ще се облегна
с надежда в утрешното да прогледна
и да прозра неведомия смисъл
какво все още аз не съм написал
какво все още аз не съм изрекъл
кого все още аз не съм обрекъл
единствено май в преизподнята не съм се врекъл

не съм ли
сън ли
са лазурните ливади
в които лутахме се като млади
вторачени в миражните наслади
и недокоснати от кротост и смирение

и ненамерил нийде утешение
пристъпвам с натежалите нозе
съмнение и грях не ме гризе
макар и уморен не ме превзе
на отчаянието ласката чаровна
все тъй люлее ме утехата греховна
да срещна обич мъчна и върховна
и да потъна в нежните дъбрави
изплувал над въртопи и забрави
за да прозра неведомия смисъл

пък кой каквото ще да е орисал

на Бо

достатъчно ми е
това разпятие
на мисъл и живот
да късам по едно цветята
на оправданието
че осмислям себе си
да срещам хората
които са слънца
и изпаряват моята тревога
оплютата ми нежност
да пречистват
като надежда
да се ражда изгревът