Мартин Ришави – гостуване 2019

Пловдив – Европейска столица на културата 2019

Корица на книгата „Врач“ от Мартин Ришави

 

Драги приятели и почитатели, за нас е удоволствие да ви съобщим, че по време на традиционния Пролетен базар на книгата през месец май 2019 г. и във връзка с инициативата „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“ наш гост ще бъде чешкият писател Мартин Ришави, който ще представи пред четящата публика в София и Пловдив своя хумористичен роман „Врач“. Очаквайте скоро повече подробности за датите и часовете на събитията. С подкрепата на Чешкия литературен център!

Снимка на Martin Rysavy
Мартин Ришави

Мартин Ришави (1967, Прага) завършва биология в Природонаучния факултет на Карловия университет и сценаристика и драматургия в Академията за филмово изкуство в Прага (FAMU). От 2009 до 2016 г. е ръководител на катедра „Сценаристика и драматургия“ във FAMU, а в момента работи в нея като асистент. Автор е на редица документални филми, свързани със Сибир („Афонка повече не иска да пасе северни елени“, „Мечешките острови“ или „Слепият Гъливер“ и др.) и Виетнам („Кой ще ме научи половин знак“ и др.). Режисьор е на пълнометражния филм „Плаването“. Като прозаик дебютира с „Горски пешеходци“ (с подзаглавие „Джобна сага“), романите му „Пътища към Сибир“ (2008) и „Врач“ (2010) печелят престижната чешка литературна награда „Магнезия литера“. Романът „Врач“ е отличен също с наградата „Йозеф Шкворецки“ и излиза на немски език.

Разгърната корица на романа от Мартин Ришави
„Врач“

Централният персонаж в романа на Мартин Ришави „Врач“, включващ всъщност две самостойни, но сходни като стилистика и литературна стойност повести, е бивш театрален режисьор, преминал през редица регионални и експериментални театри, който понастоящем работи като диспечер в московските комунални услуги. Пречистващият поток на речта, непрекъснатият трагикомичен монолог за абсурдността, която постоянно режисира човешките съдби на житейската сцена не само в Русия, а и по света, спонтанно се превръща в „постановката на живота му“.

Всички велики артисти стават съдове, в които героят влиза и известно време се подвизава в тях. Следователно не аз влизам в героя, а героят влиза в мен. Ставал съм свидетел на това явление, затова знам за какво говоря, а ориенталците направо се упражняват за целта, за да може Бог, крачейки около театъра, да закопнее да влезе. А богове много, влизат в актьорите неочаквано и актьорът после дори не помни какво е правил и защо и как. Не може да си спомни, защото не той е движил нещата! А най-големият ужас на актьорския занаят е в това, че и след такова посещение трябва да играеш същото представление отново, дори когато Бог не идва, а на теб ти е неудобно. Правиш всичко както всеки път и знаеш, че е мъртво. И така си осъден на вечна носталгия по такива моменти и ги очакваш, всъщност заради тях продължаваш с актьорската професия. Впрочем същото се случва и когато в живота ни се появят хора, обсебени от Бога…

…когато пишеш в рима и ритъм, се докосваш до вибрациите, които те отвеждат до естествения образ на света, сещаш се. Измества се събирателната точка, при някого малко, при друг – още по-малко, но винаги действително. Някои така си пишат ли, пишат, може би дори вече нищо не очакват, и изведнъж им се случва, да кажем на шейсет години, да се докоснат до пророческото ниво. Защото на всички ни е дадено. Всички виждат естествения свят, всъщност всички го виждат още от детство. Всеки го познава, знае за него и работи с него, само дето социално предопределеният начин на възприемане на света сваля вниманието ти от това ниво и настройва в теб различни банални образи. В това се състои и насилието, принуждаващо хората да виждат и назовават всичко еднакво, поради някакви си прагматични съображения, което нашият вътрешен диалог тъпо потвърждава: виждам стълб, казвам стълб, значи това е стълб, и то става стълб. Макар че детето знае, че този стълб може да е каквото си поиска и дори успява да се разбере за това с връстниците си.

Спасителят в ръжта, това съм аз, последната защитна линия, хандбалният вратар, какъвто винаги съм бил. Макар днес вече да разбирам колко гнусна е тази книга по същество. Но не поради зъл умисъл на автора, Селинджър просто така го е усещал. Но това, че напълно спрял да пише, очевидно означава, че и той нещо е усетил. Защото книгата е възпитала няколко поколения младежи на двата бряга на океана, тук и отвъд… Така че трябва да се внимава за щастливото завръщане и да не се сключват договори с неорганични същества при фаустовски условия, защото после ставаш затворник на магически свят и никой вече не може да ти помогне. Освен това в живота настъпват моменти, когато магическите способности не ти вършат никаква работа, което е особено очевидно преди всеки наистина важен житейски скок: това, че си маг, ти дава редица възможности и техники, но така или иначе всяко твое решение трябва да бъде решение единствено на любовта, иначе си загубен.

 

предна корица
Романът „Врач“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close