Деконструираната история на Радослав Петкович

фрагмент от корицата
Съдба и коментари

 

Дияна Боева

Деконструираната история на Радослав Петкович

 

 

След прочита на „Съдба и коментари“ от Радослав Петкович се убедих, че има книги, които не могат да бъдат написани от жени. Сещам се за поне две такива: „Приключенията на добрия войник Швейк“ и „Параграф 22“.

* * *

Трима основни герои бележат повествованието в „Съдба и коментари“ от Радослав Петкович: руският офицер от сръбски произход Павел Волков, изпратен в началото на XIX век на мисия в Триест, сръбският историк Павел Вукович, свидетел на събитията в Унгария от 1956, и историческата личност граф Джордже Бранкович II (1645-1711). Интересно ми беше да наблюдавам как се развива т.нар. исторически факт, какво е отношението на писателя към него и къде атмосферното начало, поезията и коментарите задвижват по-бързо въображението на читателя от сухата материя, датите и събитията. Още по-любопитно е как мащабът на историята е употребен, без да се слага задължително в рамката на достоверността. Не случайно една от главите е с епиграф, който е цитат от френския историк Жорж Дюби (1919-1996), и гласи: „Да си представяме! Това е, което са длъжни да правят историците.“

* * *

Винаги съм прозирала някакъв фалш и задкулисие в книги, които се наричат исторически, военни, документални. И това е от времето, когато подражавах на баща си и четях в невръстна възраст съветски и руски класики, които ме увличаха, но в някои от тях интуитивно откривах нещо „нередно“, което по-късно определих като идеологически товар за книгите. Днес няма нужда да се лъжем, има нещо „производствено“ в „Тютюн“ – с поправки и без поправки, това е факт.

* * *

Петкович ме спечели не с друго, а със своето въображение и възможност „да си представя“, както и с усилието да ме „убеди“, че и аз трябва да сторя същото. Изобщо не ме вълнува някаква си документална достоверност, която е и фикция на това отгоре… Предпочитам да си представя кораба с разбойници на Петкович насред Адриатическо море и как морето е спокойно, а капитанът се олюлява, „Свети Никола“ плава и изведнъж замирисва на гора… Това се нарича автентичност!

* * *

Историята се използва за много лъжи, правят се тунели не към въображението, както при Петкович, а към устоите на разума и сърцето на човек.

Изведнъж през ’80-те баща ми събра „Блокада“, „Угрюм река“, „Тихият Дон“, „Разораната целина“ и пр. и ги измести настрани. Скоро на тяхно място виждах Солженицин и Пастернак. Подражавайки, започнах да чета и тях, но и продължавах да се питам къде, по дяволите, е разковничето на нещото, наречено документалистика (или както там се нарича).

Все още помня началното изречение на „Угрюм река“: „На границата с къра, където градът се долепяше до рядката горичка, имаше една климнала къщурка. На покрива ѝ се виждаше табела.“

Как се заличава прочетеното по подражание?

* * *

Дано не звучи сексистки и елементарно, но книги с мащаба на „Съдба и коментари“, както и епичното повествование „Живот и съдба“ на Гросман, могат да бъдат написани само от мъже. Няма как една жена да предаде мъжкото говорене и мислене, ако ще да изследва в детайли много и различни аспекти на психиката. Знам, че на любимата ни писателка Улф ѝ трябват стая и пари, за да пише. Но плаването на кораба „Свети Никола“, бурята, оцеляването и животът след това изискват друг вид опит, друг тип достоверност, в които въображението идва като основа, но не и като единствена перспектива (при Петкович).

* * *

Сръбският историк Павел Вукович, герой от „Съдба и коментари“, и свидетел на събитията в Унгария от 1956-а, ми се видя доста интересен. Забелязах, че в тази история темпото на разказване се променя. Нарочно следях красивите детайли и коментарите за комунизма, а не датите и препратките – рефлекс, защитен механизъм… Съпротива.

В точност запомних случките около научната конференция в Дубровник и срещата между Павел Вукович и Марта Ковач, родена в Егер, баща ѝ бил лекар. В града все още живеели доста сърби и много от тях били негови пациенти. За Марта историкът твърди, че е попаднала в унгарската делегация – както и той сред комунистите – случайно, увлякла се е „по модата за побратимяване на страните с народни демокрации“.

* * *

По-късно прочетох книгата-поема на Петер Надаш „Краят на един семеен роман“. Баща ми дълго гледа встрани…

* * *

Направо захвърлих Петкович, като стигнах до това място: „Седим си тук и си говорим за книги и за отминалите дни като двама мъдри интелектуалци, докато навън се стреля и хората гинат.“

* * *

В началото на деветдесетте брат ми си дойде от казармата (от танкистката бригада в Айтос). Бях все още ученичка. Батко беше без коса от мазната каска и с намален слух заради шума в танка. Попита ме какво ще прави. После взе да чете Швейк.

Нещата някак идват по местата си.

* * *

„в безредната гъста гора скрития знак, който му сочи правия път – който превръща гората в градина, – и с чиято помощ ще узнае истината за света, своята най-дълбока истина, и повече няма да я бърка с илюзията, която мнозинството смята за действителност, и веднъж завинаги ще се сдобие с цялата мъдрост и сила, необходими

за да каже на съдбата

не“.

(Из „Съдба и коментари“)


Корица на книгата
Радослав Петкович, „Съдба и коментари“. „Ерго“ 2011

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close