Дияна Боева
Деконструираната история на Радослав Петкович
След прочита на „Съдба и коментари“ от Радослав Петкович се убедих, че има книги, които не могат да бъдат написани от жени. Сещам се за поне две такива: „Приключенията на добрия войник Швейк“ и „Параграф 22“.
* * *
Трима основни герои бележат повествованието в „Съдба и коментари“ от Радослав Петкович: руският офицер от сръбски произход Павел Волков, изпратен в началото на XIX век на мисия в Триест, сръбският историк Павел Вукович, свидетел на събитията в Унгария от 1956, и историческата личност граф Джордже Бранкович II (1645-1711). Интересно ми беше да наблюдавам как се развива т.нар. исторически факт, какво е отношението на писателя към него и къде атмосферното начало, поезията и коментарите задвижват по-бързо въображението на читателя от сухата материя, датите и събитията. Още по-любопитно е как мащабът на историята е употребен, без да се слага задължително в рамката на достоверността. Не случайно една от главите е с епиграф, който е цитат от френския историк Жорж Дюби (1919-1996), и гласи: „Да си представяме! Това е, което са длъжни да правят историците.“
* * *
Винаги съм прозирала някакъв фалш и задкулисие в книги, които се наричат исторически, военни, документални. И това е от времето, когато подражавах на баща си и четях в невръстна възраст съветски и руски класики, които ме увличаха, но в някои от тях интуитивно откривах нещо „нередно“, което по-късно определих като идеологически товар за книгите. Днес няма нужда да се лъжем, има нещо „производствено“ в „Тютюн“ – с поправки и без поправки, това е факт.
* * *
Петкович ме спечели не с друго, а със своето въображение и възможност „да си представя“, както и с усилието да ме „убеди“, че и аз трябва да сторя същото. Изобщо не ме вълнува някаква си документална достоверност, която е и фикция на това отгоре… Предпочитам да си представя кораба с разбойници на Петкович насред Адриатическо море и как морето е спокойно, а капитанът се олюлява, „Свети Никола“ плава и изведнъж замирисва на гора… Това се нарича автентичност!
* * *
Историята се използва за много лъжи, правят се тунели не към въображението, както при Петкович, а към устоите на разума и сърцето на човек.
Изведнъж през ’80-те баща ми събра „Блокада“, „Угрюм река“, „Тихият Дон“, „Разораната целина“ и пр. и ги измести настрани. Скоро на тяхно място виждах Солженицин и Пастернак. Подражавайки, започнах да чета и тях, но и продължавах да се питам къде, по дяволите, е разковничето на нещото, наречено документалистика (или както там се нарича).
Все още помня началното изречение на „Угрюм река“: „На границата с къра, където градът се долепяше до рядката горичка, имаше една климнала къщурка. На покрива ѝ се виждаше табела.“
Как се заличава прочетеното по подражание?
* * *
Дано не звучи сексистки и елементарно, но книги с мащаба на „Съдба и коментари“, както и епичното повествование „Живот и съдба“ на Гросман, могат да бъдат написани само от мъже. Няма как една жена да предаде мъжкото говорене и мислене, ако ще да изследва в детайли много и различни аспекти на психиката. Знам, че на любимата ни писателка Улф ѝ трябват стая и пари, за да пише. Но плаването на кораба „Свети Никола“, бурята, оцеляването и животът след това изискват друг вид опит, друг тип достоверност, в които въображението идва като основа, но не и като единствена перспектива (при Петкович).
* * *
Сръбският историк Павел Вукович, герой от „Съдба и коментари“, и свидетел на събитията в Унгария от 1956-а, ми се видя доста интересен. Забелязах, че в тази история темпото на разказване се променя. Нарочно следях красивите детайли и коментарите за комунизма, а не датите и препратките – рефлекс, защитен механизъм… Съпротива.
В точност запомних случките около научната конференция в Дубровник и срещата между Павел Вукович и Марта Ковач, родена в Егер, баща ѝ бил лекар. В града все още живеели доста сърби и много от тях били негови пациенти. За Марта историкът твърди, че е попаднала в унгарската делегация – както и той сред комунистите – случайно, увлякла се е „по модата за побратимяване на страните с народни демокрации“.
* * *
По-късно прочетох книгата-поема на Петер Надаш „Краят на един семеен роман“. Баща ми дълго гледа встрани…
* * *
Направо захвърлих Петкович, като стигнах до това място: „Седим си тук и си говорим за книги и за отминалите дни като двама мъдри интелектуалци, докато навън се стреля и хората гинат.“
* * *
В началото на деветдесетте брат ми си дойде от казармата (от танкистката бригада в Айтос). Бях все още ученичка. Батко беше без коса от мазната каска и с намален слух заради шума в танка. Попита ме какво ще прави. После взе да чете Швейк.
Нещата някак идват по местата си.
* * *
„в безредната гъста гора скрития знак, който му сочи правия път – който превръща гората в градина, – и с чиято помощ ще узнае истината за света, своята най-дълбока истина, и повече няма да я бърка с илюзията, която мнозинството смята за действителност, и веднъж завинаги ще се сдобие с цялата мъдрост и сила, необходими
за да каже на съдбата
не“.
(Из „Съдба и коментари“)
