Мари Врина-Николов ми писа, без да подозира, че пътищата ни са се засичали. Някога се подписвах с презимето си и тя не допускаше, че фамилията ми е вече променена. Много ме зарадва мнението й за „Писма за оригами“…
20 март 2016
Уважаема Дияна Боева,
Името ми може би Ви е познато, професор съм в Париж по български език и литература, която превеждам по вътрешна потребност, когато един текст буквално ме зове за превод. Така се случи и с Вашата книга, която прочетох и оставя в мене изречения и образи. Направи ми силно впечатление езикът, който се движи между две пропасти, тази на тягостната заради мълчанията и насилието действителност и тази на опасно примамливия свят на съня, мечтата, мита и фантазията…
Съгласна ли сте да преведа откъси и да напиша своя анотация-прочит, с надеждата да намеря издател за книгата във Франция?
Битката с издателите е много дълга, често отчайваща, но… не се отчайвам!
Всичките си ваканции прекарвам в България, ще се радвам да се запознаем.
Благодаря Ви искрено за хубавата изненада – Вашата книга.
Хубав ден!
Marie Vrinat-Nikolov
Дано някой не ми откачи главата, но добрите думи, дори в неформален разговор, си заслужава да бъдат показани, още повече, че си пиша и третата част на трилогията, и се надявам на тези и други мнения:
Моят приятел Антон Баев за „Невинни“…
16 декември 2020 г.
Здрасти, Диди!
Чуден роман си написала, по-скоро втора част на един роман!
Чудех се, докато го четях, дали тези, които не са чели „Писмата“, лесно ще влязат в „Невинни“, но отговор на този въпрос нямам – вероятно ще го получиш от нови читатели. Затова казвам, че по-скоро двата текста са един роман в две части, някой ден може и така да се появи, обемно ще е, но не неприлично – 550 страници, класически размер.
Великолепно е разиграна метафората със замръзването – вход на първата част и изход на втората. Даже си мислех за общо заглавиe на двете части – Замръзване, или Замръзването, такова време описваш. Но истински великолепна е именно атмосферата, а това е светът на един роман, както знаеш.
Разказът непрекъснато играе между застиналост и внезапност, между замръзналост и размразяване с тези контрапункти – не само в писмата на детето, но и в самата структура на абзаците, прескачането от една в друга мисъл, от едно в друго състояние.
Изобщо – поздрави, и дано стигнеш до повече читатели, струва си! Но твоята работа си си я свършила чудесно!
Антон
Едно от най-красивите писма, които съм получавала! Доц. Юрий Проданов за романа ми „Невинни“, започва така – Невинни (ли)
13 ноември 2020 г.
Здравей Дияна,
Не, Оригамите не е по-добра…
Но по реда на случващото се.
Телефонът ми звънна и момчето от Еконт усмихнато ми връчи пакета с трите книги. Едната подредих в едната библиотека. Другите две – при българските писатели 🙂 в другата стая. И продължих да препрочитам нещо, което не знам защо подхванах. Случва ми се от време на време, но през дълги периоди. Сигурно по някакъв начин преподреждам главата си или може би я попрочиствам. Първо черния голям том със Софокъл. Чета „Електра“, после „Трахинянките“. Прибирам Софокъл и изваждам големия черен том с Есхил. Чета „Агамемнон“ и „Седемте срещу Тива“. Прибирам ги в библиотеката и започвам да върша други всекидневности.
В събота сутринта след едно поредно ранно събуждане, четене и малко писане отивам в стаята с българските автори и вземам „Невинни“. Започвам я някъде към седем сутринта. В късния следобед Ваня ми припомня, че имаме кратък ангажимент извън вкъщи. Отговарям и, че ми остават няколко страници и тръгваме. На последната страница извиквам: „Еха!“ и излизаме…
Тази сутрин отново се будя някъде около времето на превземане на Троя. Гледам тавана и изведнъж нещата се подреждат по местата си. Изведнъж си давам сметка, че всичко, което съм чел от написаното преди новата ера и преди няколко дни е било свързано с имена и думи на жени. Електра, Хризотемида, Касандра, Деянира, Антигона, Исмена и даже Клитемнестра. После си мисля, че трагедиите се причиняват от мъже, но се преживяват от жени. И именно преживяванията на жените са начин за запомнянето на трагедиите, а и на всичко случващо се.
И ставам, за да ти опиша това.
Никога не съм разсъждавал върху „женското писане“, но точно двутомника ти ме накара да се замисля в такава посока. Защото персонажната система и в оригами и в невинни е изградена под знака на женската доминация. Като започнеш от Ели (живот и дневник), Мери (дневник и живот) Мевледа, Ирина, Ина, Маргарита и Харизанова и Ненчева. Мъжете. Да, има ги…
За мен „Невинни“ е много силен текст. На първо място блестящо си се справила с прословутия проблем „втора книга“. И си се справила с най-трудното – да продължиш текст, като същевременно създадеш напълно автономен текст. Проблемът при дилогиите, трилогиите и тетралогиите е как да не намалява броя на читателите в прогресията на поява на следващата част. И това може да се случи, ако всяка една от тях може да съществува независима от другите. А тук се е получило. И същевременно да е органично свързан с другата част – и това се е получило. Не само със запазването на персонажната система и естественото и включване в продължението на вече узнатото. Прекрасна е идеята за втория дневник на Мери – двойничката на Ели от детската снимка. Тази мистична връзка през едно поколение продължава най-важната идея в книгите – за паметта и помненето и забравата. И същевременно е предпоставка за онова усещане за естествена връзка между оригамите и невинни като текстове.
По отношение на паметта – и в двете ти книги впечатлява ненатрапчивостта и липсата на декларативност и поучителен педагогизъм в това отношение. Тук мога да се впусна в дълги разсъждания, но ще кажа само, че си се справила прекрасно – стаята на Харизанова, в която заспива Ненчева и кухненската маса на която заспива Харизанова са силна метафора за безразличието ни към обезсилените демони на миналото (което не означава, че трябва да бъдат забравени)
Финалът. Изключително убедителен, силен, добър. Първо – да завършиш роман като разказ с неочакван край. Обикновено винаги усещам доста преди финала какво ще се случи накрая. Тук се усетих на предпоследната страница. Блестящо – прошката, мизерикордията на последното пронизване на плътта (не с триъгълното острие, а със върха на спринцовката), дъщерята до умиращия си баща. Как да кажа. Много, много силен финал на един много, много въздействал ми текст.
Който отваря и други въпроси – за морето в българската литература. Поздравления. За това, че в текста ти има места за подчертаване – афористично конструирани, силни като внезапни прозрения. И за това поздравления. Докато четях си давах сметка и за друго – за онзи Балчик от 90-те, в който сякаш не съм бил. А бях. Къде ли съм бил, всъщност? Къде сме били всички ние и защо сме забравили тези години? Невинни ни пропомня вината ни за това…
Казах вече – ако продължа да пиша, ще стане реферат 🙂 Но само едно изречение още. Кратко.
Стилът ти е твой, убедителен, силен. Ще кажа защо мисля така. След като говорим за края на големия наратив и тъжните перспективи пред романа в сравнение с фрагментарността на технологичната текстовост, мисля че си намерила вълшебната формула. Епична повествователност, постигната от кратки като съобщения изречения. Ще използвам една метафора от практиката ми на рибарския кей – водиш читателя след себе си, подръпвайки го с трепването на краткото изречение. Така както ловим сафрида с леките трепвания на върха на въдицата. 🙂 Как да го обясня по друг начин.
Това писане ме впечатли още в оригами, сега напълно ме убеди във въздействащата си сила.
Хаотично се получи, но в тъмна сутрин е така.
Сега си мисля какво трябва да направя, за да може повече хора да научат това, което ти написах. Това и по-трудното и но и изключително важното. Невинни не трябва да отмине в поредицата от заглавия. Ще си мисля, но нямам много време за мислене…
Много добро оформление на книжното тяло. Професионално изпълнение, прекрасна корица, хубава хартия за четене. Ужасно е, когато хубав текст бъде осакатен в този финален етап от пътя му към читателя. Поздрави фотографа за снимката 🙂
О, и една единствена забележка. Мисля, че изложбата на родения в Люксембург фотограф, която и до днес е там би трябвало да звучи като „Човешкият род“ (а не семейство). Не е съществено, но ми беше интересно проучването в тази насока 🙂
Така!
Дотук ще приключа и ще повторя пак. Благодаря за четенето. Май не съм довършвал текст за кратко време от студентските години.
Бъди здрава, а в търсенето на вътрешното спокойствие, създавай подобни неща – като оригами и невинни.
Преди години Ваня написа едно стихотворение. Казва се „Прегъване“. За довиждане ще ти го напиша: „Ще стана птица. Щом умра/ще вляза в лястовица жива./Два цвята в мен ще събера/под стряхата на къща сива//Със черното си аз ще плача/ще търся да те разпозная/И с бяла обич ще се смея,/когато зърна те накрая.//Това обаче – щом си тръгна/Сега…сълзите ще изтрия/и по японски ще ти сгъна//две лястовици от хартия.
Светли и спокойни празници!
Поздрави вкъщи
Юрий
Дияна Боева е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Публикувала е в различни литературни вестници и сборници. Има награди за кратка проза. Автор е на книга с разкази. През 2013 г. получава наградата на Столична библиотека за курса си по творческо писанe, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. Един от водещите на рубриката „Нещо за четене“ (2012-2013) по Дарик радио. Води курсове по творческо писане, включително и във виртуални платформи. Харесва Северното Черноморие – по-голямата част от свободното си време прекарва в гр. Балчик. В издателство „Ерго“ излизат романите ѝ„Писма за оригами“ (2016) и „Невинни“ (2020).
