Нели Лишковска

Голямата баница

разказ

 

Всяка сутрин минаваше край баничарницата. Маршрутът му беше такъв. По булеварда, после свива в третата пряка, сетне първата вдясно, където беше и баничарницата, и завой вляво, до края на пресечката. Нататък не отиваше, защото беше чужда територия. Сменяше квартала.

В кофите винаги се намираше нещо, което кучетата не бяха успели да докопат. Или другите като него. Ако, разбира се, боклукчийската кола не беше минала скоро. Напоследък все по-рядко събираха боклука. Фирмите не си вършеха работата по основателни причини, както бе дочул веднъж. Гласът идваше от телевизора и излиташе през отворената врата на кварталното кръчме.

Той редовно се навърташе тук, защото готвеха отлично. Личеше си дори по остатъците.

Клошарят измъкна някаква счупена касетка и се покатери отгоре ѝ. За да вижда по-добре съдържанието на контейнера.

Тези, новите – в три цвята, – хич не ги обичаше. Може и да бяха екологични, но в тях никой не изхвърляше храна. Е, от време на време и това се случваше, но той не можеше да гадае къде и кога точно някой недобросъвестен гражданин е натъпкал жълтата кофа с прегорената си вечеря. Бъркаше и в тях в началото – когато започнаха да се появяват тук-таме. Но бързо се отказа. Бяха чиста загуба на време. Не биваше да разчита на случайността, че някой загубеняк ще сбърка кофата и ще пусне парче пица или цял сандвич.

Стигна до баничарницата. Това място бе по-особено. Беше забелязал, че тук никога не изхвърляха храна. Първо си мислеше, че най-вероятно оползотворяват остатъците повторно. Замесват ги пак в тавите, пекат ги и айде, народе – ти си! Колкото и гнусно да изглежда, все пак всеки знае, че не е хубаво да се изхвърля храна. Освен това цели правителства и всякакви там организации тръбят и поддържат идеята за стоки втора употреба. Я колко магазини се пръкнаха напоследък за дрехи секънхенд. И стават все повече. А за старите автомобили, от които отърваваме редовно и перманентно цяла Европа? Изобщо дума да няма. Защо тогава и храната да не се употребява втори път? Не в смисъл да я повръщаш и пак да я изяждаш. А само остатъците. Минат ли през огън – без значение дали вариш, печеш или пържиш, – стават като нови. Съвсем пресни.

Такива и подобни мисли го връхлитаха, преди да разбере, че в задния двор на фурната, където приготвяха фантастичните баници, гледат две огромни кучета. Мерна ги два-три пъти, обаче веднага направи връзката. Бяха угоени, лакоми и зли. Тях хранеха.

Клошарят в последните седмици съвсем целенасочено обикаляше насам. Да помирише препечения въздух, за да се зареди с нова доза сила и увереност. Наближаваше Великден, а той си беше обещал да си купи една от тези вкусни баници, от по-големите, и навръх празника да си я изяде. Сам. Цялата.

За тази цел старателно събираше хартия вече трета седмица. Складираше я в мазето на блока, което обитаваше. Влизаше през тясно прозорче досами земята. Стъпваше на трикрак стол, който бе сложил отдолу, за да не се налага всеки път да скача в тъмното. Имаше реална опасност да си изкълчи крака или да се пореже на стъклата от счупени шишета, които се въргаляха наоколо.

Бе сметнал, че ще му трябват 20 кила кашони. Килограмът се плащаше по 8 стотинки. Двайсет кила правят лев и шейсет. А по-голямата баничка струваше лев и петдесет. Така че беше даже на кяр. Щяха да му останат цели десет стотинки.

Днес обаче урожаят беше вял. Няколко накъсани учебни тетрадки, две счетоводни книги на фирма (предполага се, фалирала) и два кашона. Един поголям, от телевизор Samsung, и по-малък от DVD, както се уточняваше с едри букви отгоре.

След обед се върна в мазето. Старателно овърза новата вторична суровина към останалото. Вдигна двата вързопа в двете си ръце. По тежестта им прецени, че май имаха двайсет кила. Може да бяха и малко отгоре.

Избута ги през прозорчето. Пролази след тях. Тръгна към пункта. Беше решил, като вземе парите, да ги увие в парчето плат, което висеше от хастара на якето му, и да ги скъта най-дълбоко в джоба си. За да изчака Великден.

А той не беше далеч. Имаше още два дни. Щеше да си купи деликатеса предната вечер, но щеше да го изяде на следващия ден. Така беше решил.

Стигна до ламаринената барака. Влезе и се огледа. Жената дори не вдигна глава от жълтия вестник, който четеше. Махна с ръка към кантара.

Клошарят постави внимателно двата вързопа.

– Елате да видите. Деветнайсет и шестстотин.

– Хубаво! Остави ги там.

Придърпа елката към себе си и защрака.

– Лев и седемнайсет.

– Моля? – не разбра той.

– Ето ти лев и седемнайсет. Айде, и двайсет, отмен да мине… Нямам дребни.

– Ама… – заекна. – Нали килото е осем стотинки? Значи…

– Да, обаче има данък.

– Какъв данък? – слиса се човекът.

– Удържат се двайсет процента. На осем това прави 1,6 стотинки. Ама аз го закръглям…Така че – ето ти лев и двайсет.

Мъжът се поколеба, но взе парите от протегнатата ѝ ръка. Стисна ги в юмрук. Без да обърне внимание, че черните му, неизрязани нокти се забиха и разраниха до кръв кожата на дланта му, тихо излезе през металната врата и пое надолу по улицата.

Нели Лишковска е автор на сборниците с разкази „Смърт до насита“ (1998), „Зеницата на Бога“ (2007) и „Стъпки по ръба на месечината“ (2008), както и на романите „Нероденият“ (2009), „Леговището на тъгата“ (2010), „Зверо sapiens“ (2011), „Петнайсетият камък“ (2012), „Безкрайната точка“ (2013), „Ключовете от Рая“ (2014), „Танго за Луцифер“ (2014). През 2013 година излиза и сборникът с пиеси „Недокоснати пиеси“.