Интервю с Палми Ранчев
проведе Дияна Боева
Когато прочетох стихосбирката ви „В процепа на хоризонта“, си представих човек, който върви или тича в темпо дълго време.
И в буквалния смисъл обичам бягането на дълги разстояния. Например бягането между хора по улиците в непознат град прави първите ми часове там още по-интересни. Самото писане на стихове трудно свързвам с тичане, дори и в равномерно темпо, което предразполага към медитация – върху ритъма на крачките, или звука им. Писането на стихове, при мен, е свързано с ходене. Докато вървя, най-добре усещам собственото си състояние, откривам подходящите думи и ги намествам, за да избегна разкрасяването на истината (тема на всяко истинско литературно усилие) или фалшивите ноти в мелодията на всекидневието.
Сам ли подбрахте стиховете и от какво се водехте, когато ги подреждахте?
Докато подбирах стихове за „В процепа…“, имах желание да включа много повече. Винаги го имам. Дълго време в сборниците със стихове, освен че затварях част от живота си и нагласявах едно към друго свои моментни състояния, рядко съм се стремял към цялостност. Важно беше написаното да съществува на хартия, да го покажа. Разчитах, че времето ще реабилитира и мястото, и съществуването на едно или друго стихотворение. Прецизното подреждане и търсене на обща полифония предоставях на бъдещ въображаем читател или евентуален редактор.
Постепенно след работата си с Виктор Самуилов, Федя Филкова, Екатерина Йосифова, но и с други мои близки поети и писатели разбрах как те разбират цялостната и единна книга. С един или няколко основни центрове, около които тя се допълва, за да не се разпада на отделни стихотворения. В някои от книгите си съм го постигал. „В процепа…“ усилията ми тръгнаха в посока от миналото – и с желание да повторя някогашните си грешки. Затова известно време боледувах, че не издържах и включих стихотворни цикли, достатъчни за две стандартни поетически книги. Но след време се обади една приятелка, близък човек и професионален литератор, и с мнението си ме излекува. Лично за мен одобрението дори на един-единствен читател, става ли дума за поезия, оправдава усилията ми.
Какво виждате през процепите на всекидневието?
Всеки ден, всяко събуждане, е поглед към многолюдието, многоцветието, многообразието… През процепите поглеждам в моменти на резигнация, на особен вид самота, когато виждам повече, отколкото съм виждал. Съществува такова време, а и такава способност. Тогава погледът стига по-далече, без идея за връщане. Невинаги образът на истината е любопитен, впечатляващ или окуражаващ за по-нататъшния ти живот. В подобно гледане често има елементи на приключение. За мен това са реалии, заговорили със скритото, необичайното на своята обичайност. Като да обръщаш един след друг камъни, стояли на местата си години. Под тях откриваш свят от кипящ и разбягващ се живот.
Не мислите ли, че добрият роман е вид поезия?
Във всеки разказ, казвал съм го и преди, има поне едно разтворено в прозата стихотворение. И при писането на роман съществуват моменти, когато стиховете се разказват, стават част от прозаичната тъкан или романовата плът.
Някъде казвате, че преди сте си мислили, че писателят е този, който само пише…
Това продължи доста време, години – не мога да преценя колко, – в които пишех като бесен. Непрекъснато разказвах истории, преживявах ги, допълвах разказаното, живеех го повторно, сънувах, будех се, смесвах сънищата с реални събития или наблюдавах случилото се с мен и хората наоколо през окулярите на поетическото, и отново пишех. Беше период (сега така го преценявам), в който надробявах стандартите и баналностите на всекидневието, обичайното и лесно разбираемото на личното си съществуване с надежда, че от същия материал може да се създава и уникално, и невиждано – все още неизвестно какво. До ден днешен съм запазил романтично отношение към литературния материал. Макар и тогава, и сега да разполагам с дистанцията на скепсиса. С възможността за предизвикателен или поне насмешлив поглед към очудняването на невидяното и още неразказаното.
Издадените ви книги превръщат ли се в бреме за вас, или?
Имам силна памет за подробности от така наречения всекидневен живот. Прочетените книги, макар и вдъхновили ме, живял с тях, не си ги спомням в детайли. Само най-общо споделям сюжета, с няколко думи, или единствено ги отбелязвам като хубави книги. Не мога да преразкажа „За мишките и хора“, „Сърцето е самотен ловец, „Под вулкана“, „Гепардът“… Примерите са съвсем произволни. Обикновено помня книгата, която съм чел наскоро или чета в момента. Но и след години само един ред ми е достатъчен да възстановя в паметта си позната сцена или размишление. Книгите, прочетени или написани, са част от малкото независими от хора и обстоятелства удоволствия. И ми се струва, че през годините, или по-точно през вековете, остават единствени в това чисто и необременено от странични нужди преживяване. Иначе лесно и напълно естествено забравям написаните и издадените си книги. Не тежат и не заемат излишно място нито в паметта, нито в офиса ми, както наричам раницата си.
Харесвам Шотландския боец и Роки заради усещането им за справедливост.
Литературните образци, независимо дали са свързани с историята или със сравнително актуални събития, представляват и морални образци. Роки, Д’Артанян, Робин Худ… – са на страната на унижените и оскърбените. Нарочно използвам заглавие от Достоевски, за да напомня, че по темата може да се пише и гениално. Има книги и филми, които величаят безмилостното и дори садистичното отношение към по-слабия. Въпрос на вкус. От своя страна вкусът задължително е образован, и постоянно образоващ се, усет за красивото.
Самовъзпитава ли се тази справедливост, или човек се ражда с нея?
Справедлив си в определена ситуация, в друга същото поведение е предателство или морален провал. Усещането за справедливост, желанието да помогнеш на изпадналия в беда или на по-слабия – вместо да оставиш единия да потъне, а другия да подритнеш с презрение – се култивира в продължение на години. Най-вероятно започва в детството. В природата на човека са и милосърдието, и жестокостта. Има жестоки по природа хора, а съществуват и милосърдни. В зависимост коя черта на характера си са развивали те, а и обстоятелствата. Човеците трябва постоянно да се борят със звяра в себе си. Дори по време на война, или в други подобни ситуации, когато става въпрос за живота и смъртта, и се включват така наречените инстинкти, някои остават хора, други лесно се превръщат в зверове. Докато пренарежда своя свят, а междувременно и света на героите си, пишещият има известни предимства.
