От култа до културизма
Интервю на Дияна Боева със Стоян Гяуров
Въпрос: Като аналитичен и независим наблюдател на съвременността – поне това видях, четейки вашата книга „Платон, прасето и последният буржоа. Култ – култура – културизъм”. – винаги ли сте се чувствали свободен да говорите това, което искате и мислите?
Отговор: „Ето единствения напълно правдив портрет на човешко същество, нарисуван точно по натура и в цялата му истинност, какъвто не е имало досега и едва ли някога ще има… Аз предприемам единствено по рода си дело, което едва ли някога ще има подражатели. Искам да покажа на себеподобните си един човек в цялата истинност на неговата природа; и този човек ще бъда аз. Аз самият.“ Русо може да си позволи да говори това, което мисли. Аз не мога – смирението е по-силно от мисълта ми.
В: Защо днешната българска литература изглежда в контекст така изоставаща, не казвам, че нямаме добри автори, а че нещо генерално липсва? Какво е то според вас?
О: Не е тайна какво липсва и към какво се стремим: хоризонта, широкия културен хоризонт. От друга страна, на фона на глобализационната униформеност, се питам дали няма нещо ценно, нещо в буквалния смисъл на думата уникално в нашата и изобщо във всяка провинциална литература? Но все пак, да, все пак предпочитам кока-кола пред лимонада.
В: Стандартите в литературата са си стандарти. Нали? И това не е въпрос на гледна точка.
О: Думата „стандарт“ произлиза от старофренски и е означавала „военен флаг“, а тя на свой ред се е развила от езика на франките, където първоначалното ѝ значение е било „стоящ твърдо, непоклатимо“. В литературата (и модерните изкуства) обаче стандартите съществуват, за да бъдат разклащани или направо събаряни. Иначе как щяхме да стигнем до Кафка и Джойс, Музил и Уолас Стивънс?
В: Георги Марков пише, че у нас, ако не си на някого протеже, нямаш шанс като писател или човек, занимаващ се с изкуство. И до ден днешен се срещат реплики на писатели от рода на „не забравяй кой ти помогна“ и подобни. Защо този ограбващ твореца модел е валиден и днес?
О: Мисля, че написаното от Георги Марков се отнася за едно друго време и не е валидно за днешните условия; освен като извинение за некадърници.
В: Още Вазов го казва, „тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха“. Литературата не твърди, че е истина, нито дори че е контролирана от силните на деня, но накрая некадърността остава в забвение. Така ли е с историята, която претендира за достоверност? Изобщо, кой пише историята?
О: Ще ви отговоря с един фрагмент от моята книга „Платон, прасето и последният буржоа“: „В средата на 17 век еврейската диаспора, от Лисабон до Багдад, е обхваната от духовно брожение, невиждано от времето на Христос. Шабатай Цви, един евреин от Измир, произнася на глас наложеното с табу име Господно, започва да изпълнява забранени ритуали и се обявява за месия. Години наред Шабатай, в компанията на своя идеолог Натан от Газа, обикаля еврейските общности и проповядва завръщането в Ерусалим и възстановяването на Храма. Не само мизерстващите юдеи в Източна Европа мълвят с трепет името му – богати евреи в Хамбург разпродават всичко в очакване на спасението. Това есхатологическо опиянение секва през 1666, когато изправен от султана пред избора ислям или смърт, Шабатай налага чалмата върху главата си. Провалът на измирския месия убива движението му, от което остава блед спомен за едно безславно изригване на религиозна енергия, а Шабатай Цви се нарежда сред статистите вместо сред главните действащи лица в историята – въпреки мнението на Гершом Шолем, най-големия авторитет по темата, че с шабатианизма започва модерната юдейска история. Остава и глождещият въпрос: какво би било, ако… Така е било винаги. Успехът осмисля усилията и жертвите, неуспехът ги лишава от смисъл – едно състояние, против което се бунтува самата човешка природа. Границата между тях е лабилна, доколкото е въпрос на интерпретация. Виетнамската война е травма за САЩ, защото я изгубиха; победата би променила изцяло картината: убийците щяха да станат герои, травмата – тръпка на гордост. В известната си книга за Америка Токвил постулира, че в бъдещото демократично общество истината ще бъде в конфликт не с неистината, а с успеха.“
В: Смятате ли действително, че горчивият оптимизъм на Василий Гросман, демонстриран в неговата впечатляваща книга „Живот и съдба“, е постижение и победа?
О: Постижението и победата на Гросман се съдържат в създадения от него шедьовър. „Живот и съдба“ е велика книга и аз съм щастлив, че съм я прочел.
В: Помня, че като студентка без малко да изпусна два изпита по българска литература, защото четях Ален Роб-Грийе, Натали Сарот, Дюрас… За мен притегателната сила на френската култура е по-голяма от тази на немската, а и влиянието на франкофонията… Вие как мислите?
О: Ето какво мисля, позовавайки се на американския есеист Елиът Уайнбъргър: „Чан Чан, учен и губернатор, живял през I век пр. Хр., имал привичката лично да боядисва веждите на жена си. Когато императорът го попитал защо, Чан отвърнал, че жените смятат веждите за изключително важни.“
В: В последната си книга „Непокорните“ Цветан Тодоров представя Ети Хилезум, Жермен Тийон, Борис Пастернак, Александър Солженицин, Нелсън Мандела, Давид Шулман, Едуард Сноудън. Кого бихте добавили?
О: Бото Щраус, Мохамед Салах, може би? Не съм чел тази книга, а някои от цитираните имена са ми непознати, тъй че не мога нито да добавя, нито да извадя някого от списъка.
В: Получи ли Франция честен отговор от Юлия Кръстева за връзките ѝ с ДС?
О: Не – нито Франция, нито България или който и да било друг. Май при големите хора и глупостта им е голяма.
В: Марио Варгас Льоса в „Цивилизация на зрелището“ говори за опошляването на изкуствата и литературата, за триумфа на жълтата преса и лекомислието на политическата класа. Вашето предвиждане за бъдещето, г-н Гяуров!
О: „Цивилизация на зрелището“ не съдържа оригинални мисли, но предлага добро обобщение на позицията на несъгласие, ако щете, дори на възмущение от посоката, в която се движи съвременната западна цивилизация: все по-навътре в екранния (компютърен и телевизионен) тунел; или както казва Гомес Давила: „Провалът на прогреса не се дължи на неосъществяването, а на осъществяването на неговите обещания.“ Накратко, след края на култа (религиозната спойка) и размекването на културата, навлизаме във фазата на дигиталния културизъм, белязана от задълбочаваща се загуба на субстанция и смисъл. При тази неоптимистична прогноза жалването по несбъднатите културни хоризонти изглежда само един сантиментален хленч.
07.06.2018 г.
