ЕРГО » Четива

Из „Вълчеотдание“ на Антонин Баяя

„Вълчеотдание“ от Антонин Баяя

Бележка от редактора: „Вълчеотдание“ е романето* за вълци, хора и всякакви странни явления. Редува две наративни линии за живота на членовете в едно широко разклонено човешко семейство и членовете на вълча глутница. „Вчера се навършиха две години от онова събитие.“ Така започва първата глава във „Вълчеотдание“, откъдето писателят ще ни преведе ретроспективно до точката, в която пътищата на двете общности ще се пресекат. Магически реализъм за човека, изправен лице в лице с вълка, и за вълка, изправен лице в лице с човека.

Антонин Баяя (р. 1942, Злин) е чешки белетрист и есеист. Произхожда от лекарско семейство. Член е на Съвета на Чешката телевизия и на Комитета на международния ПЕН клуб в Прага. Автор е на пет романа. „Вълчеотдание“ (2003) е отличен през 2004 г. с наградата „Магнезия Литера“ и е номиниран сред десетте най­-добри литературни произведения на миналото десетилетие. Негови творби са преведени на осем европейски езика, между които и български.

Днес ви предлагаме да надникнете между страниците на тази прекрасна книга в превода на незабравимата Маргарита Кюркчиева (1937-2016).

* Романето (на чешки: romaneto) е жанрова литературна форма с най­-изразен представител чешкия писател Якоб Арбес. Кръстник на жанра е Ян Неруда. Творбите в този жанр обикновено са по-­къси от роман и историята в тях включва на пръв поглед паранормален елемент, който впоследствие бива научно обяснен. Жанрът има допирни точки с научната фантастика и е неин предшественик.

 

 

Благодарим ви, че сте наши читатели!

 

 

 

Антонин Баяя

Из „Вълчеотдание“

откъс

 

След стотици километри бягство пейзажът най-накрая спря да се променя и придоби естествените си измерения, височина, широчина и дълбочина, стана мрежа, пълна с пресечни точки, очертанията й се сливаха с представата за изобилие и безопасност. Беше изтекла седмица от момента, когато на скалистото възвишение Храдиско Вълка и Вълчицата нададоха воя на радостта, и изучаването на новия дом върна вълчето семейство към навиците, придобити далече на изток. У вълците отново се съживи силата, извисяваща инстинкта за самосъхранение до предприемчивост. От първия ден те кръстосваха избрания край, „усвояваха” го, картографираха върховете, хребетите, горските полянки, сечищата, клисурите, потоците с много разклонения и стръмните склонове. С часове препускаха из вдъхващия сигурност девствен лес, провираха се през гъсталаци, пресичаха полузамръзнали бързеи. Вълка поръсваше с пикоч добре забележими места, където властваха самотни дървета, грамадни речни камъни, изложени на произвола на времето, а също и приветливи дребни обекти  (например туфи острица), прогласяваше ги за погранични знаци и им възлагаше да служат за предупреждение на всякакъв род неприятели. По-късно към него неусетно се  присъедини Чингиз. Бащата благосклонно прие изявите му, двамата станаха съюзници, не пречеха и на Ушал понякога да се прави на голям мъж. Но Ушал за разлика от бащата и по-големия брат възприемаше ритуала с поръсването по-скоро като игра, а не като сериозно занимание. Всички гледаха на него както на шегаджията Жабак. При една от експедициите откриха свраче гнездо. Вихрушка го беше съборила от клонката на явор, цялото беше раздърпано, вътре блестяха няколко парченца стъкло, празна гилза и къс станиол от опаковка, но от гнездото още не се беше изпарила птичата миризма. Захапа го – то едва се побра в муцуната му – и няколко минути с гнездото между зъбите и с Белтина подире си тичаше между дънерите. Вярно е, че по време на гонитбата по-голямата част от сврачешкото жилище се разпиля, но когато най-накрая внезапно Ушал се спря и пусна олигавения остатък на снега, той принадлежеше само нему. С оголени зъби прогони сестра си малко по-далече, върна се, за да покапе трофея и веднага пак се присъедини към семейството, което се забавляваше, наблюдавайки сцената.

Двеста метра под върха на планината Храдиско, към който Вълка и Вълчицата още от самото начало хранеха специални предпочитания и го бяха избрали за наблюдателница, между скалите в края на урвата откриха кът, очертан от гъсталак новопоникнали смърчове. Досега не бяха попадали на по-добре защитено място, предпазващо от всяка злина, всеки ден се връщаха в него за почивка, а една вечер оттам се отправиха към северната граница на своя ловен район. Бягаха без напрежение, по пътя унищожиха остатъка от плячката, която сутринта бяха уловили недалече от сврачешката горичка на Ушал, понякога се спираха да проучат мястото около кърмилка, да огледат стар изтръгнат корен над дупка, освежена от миризмата на язовец, да се запознаят с изоставено водохранилище или например с прекрасната каскада от потоци, изпращаща предизвикателство към немите ледени сталактити и затрупаните със сняг вирчета. След десетина километра гората свърши и пред тях се ширна снежна поляна. Простираше се далече напред по протежение на долината, покрай шосето в дъното й, което по тези места правеше леки завои. На отсрещния край на поляната, близо до завоя, стърчеше огромна рекламна табела, сияеща сред бледата околна светлина.

Замръзнаха като хипнотизирани в съзерцание на това невиждано чудо. После насядаха и продължиха да го съзерцават. От билборда им се усмихваше човешко лице, заемащо една трета от площта. Човекът държеше до устата си отворена бутилка бира и пенливият еликсир се стичаше не само по шишето, но и по пръстите, които го стискаха.

Вълците познаваха стъкления предмет. Няколко пъти бяха намирали предмети като него, захвърлени на места, където преди време са лагерували туристи или закусвали дървосекачи, веднъж дори видяха един от тези предмети да блести, гордо изправен върху пън. Шестмесечният Ушал открай време обичаше упойващите вкусове и аромати, на мига присвои провокиращия предмет, отнесе го встрани и дълго го души и облизва.

По шосето мина автомобил, изчезна зад завоя и отново настъпи тишина. Човешкото лице продължаваше да се усмихва. Цели петнайсет минути вълците не забелязаха и намек от движение, само пълната луна, увиснала на няколко метра над табелата, се придвижи от левия й край към десния, но класическият лунен диск не можеше да съперничи на ослепителния гигантски екран. От зрителния ъгъл на наблюдателите табелата се извисяваше над земята и приличаше на къс небе, дори на доминиращ къс небе.

През цялото време не чуха нищо необичайно и понеже ветрецът, полъхващ откъм билборда, не донесе очакваната човешка миризма, напрежението спадна, настръхналата от вълнение козина се слегна. Чингиз, за изненада именно Чингиз, най-мълчаливият от всички, с изящни скокове се разтича към средата на поляната, спря се в девствения сняг, вдигна гърло и нададе вой: Изумително! В миг до него в полукръг се подреди целият певчески секстет: Прекрасно! Прекрасно! Прекрасно!

Когато последните тонове на кантилената изчезнаха в безкрайността и сияещото лице на диригента с бирената диригентска палка продължи да гледа тъпо, Вълка се отправи към билборда. Веднага към него се присъедини Чингиз, следван от Пурим, Ушал и Белтина. Вълчицата, привикнала винаги да бди отстрани, не напусна мястото си – някой трябваше да пази останалите при неблагоразумните им постъпки. Този път обаче предпазливостта й бе неоправдана, глутницата освети билборда с обичайното препикаване и го обяви за граничен знак на своя ловен район, макар че с човешките си измерения той не се вместваше в поредицата белязани дървета, скали и туфи острица. Все пак непривичният предмет напомни на вълците, че ако държат съседните хълмове да им бъдат трайно убежище, а не спирка, трябва да станат невидими сред тях. Опитът ги бе научил, че не е трудно да избягват човека, да го наблюдават отдалече. Много по-трудно бе да не се превърнат обект на необяснимите му намерения и с нищо да не го предизвикват.

Вълчицата даде знак за връщане. Вълците, всеки на мястото си, бягаха с разумното темпо на маратонци, по средата на пътя попаднаха на следа от дива свиня. Единствен Чингиз прояви повишен интерес към нея, останалите не го подкрепиха, никой не беше гладен. Продължиха да препускат, не за първи път предпочетоха спокойната екскурзия пред преследването на плячка. Усещането за ситост обаче не беше единствената причина, потискаща у вълците инстинкта им на ловци, умората също си казваше думата. Не физическата, която навярно би ги накарала да легнат в най-близкия кът на завет. Вълците носеха в себе си яркостта на впечатленията, надхвърлящи повечето от запомнящите се преживявания и сравними единствено с неотдавнашното намиране на човешки младенец. Такива явления могат да изчерпят повече сили, отколкото десетки километри бягство. Странното е, че тъкмо при бяг тежестта на непознатото отслабва, че докато препускат, всяка загадка става по-разбираема.

Но пренебрегването на свинската следа не означаваше пълна липса на интерес. Вълците запомниха това място. Нанесоха координатите му върху картата, която рисуваха в паметта си, откак прогласиха за свое пространството край Храдиско и Видлак. Вече знаеха за сърните и муфлоните, бяха открили три самостоятелни стада кошути с малките им, две от стадата бяха твърде многобройни, успяха да изплашат група елени и да набележат за предстояща плячка един леко накуцващ осмак. Изобилието от животни обещаваше достатъчно храна, но у всички, най-вече у Вълка и Вълчицата напрежението нарастваше, защото нечий глас им говореше: Бъдете добре дошли и вземайте, но не посмявайте да грабителствате! Живейте си тук, но не посмявайте да нарушавате законите. Горко ви, ако се провините, пазете се от всичко, което би издало присъствието ви.

В смърчовата гора под Храдиско вълците легнаха да спят още преди развиделяване.

 

* * *

През първата седмица на февруари, когато изглеждаше, че заедно с новата територия семейството е приело и установения в нея ред, настъпи вълнуваща промяна. Вълчицата се разгони. Началните признаци усещаше още при бягството, но силата на страха, а после и на радостта от намереното убежище бяха по-силни от хормоните.

Най-напред се справи с Пурим, която проявяваше подобни тежнения и с предизвикателни пози беше започнала да примамва Чингиз. Ще те разкъсам на парчета, зъбеше се тя на дъщеря си, след като я повали в снега. Пурим лежеше със свита опашка, не се съпротивляваше, държеше се като олицетворение на покорството и обеща на майка си послушание, равнозначно на целибат. По подобен начин Вълка се разправи с Чингиз. Дори го прогони малко отвъд Храдиско, където синът цял ден се инати, и ако не бяха Белтина и Ушал, които притичаха при него след цялата бъркотия, нямаше толкова бързо да научи, че родителите им са изчезнали нанякъде.

Не бяха изчезнали обаче. Само за известно време трябваше да се посветят един на друг и се нуждаеха от самота. От момента, когато след драматичната развръзка с майка си Вълчицата напусна родната глутница, а изгнаникът Вълк, загледан в белезникавата светлина на нощното небе, чу нейния вой от гранитната скала до стъблото на закърнелия кедър, бяха изминали две години. Първото им ухажване се отличаваше от третото, сегашното, само по това, че тогава Вълка беше преплувал ледената река, беше преодолял пропастта и положил пред нея дар. Сега се смееха, и не само – двамата предварително знаеха за всеки импулс на партньора, дори най-потайното намерение не оставаше скрито. Понякога прекалената близост ги потискаше, друг път чувстваха, че в тях се натрупва гняв, който първоначално избиваше в кратки конфликти, после се научиха да се избягват взаимно и да се оттеглят на места, където никой не биваше да ги смущава.

Периодът на сватбуване заличава всичко, различава се от всичко. Настъпва само веднъж в годината, и то когато зимата достигне апогея си. Този път, може би защото намериха нов дом, Вълчицата и Вълка се отдадоха един на друг тъй заслепено, че не възприемаха околността дори като кулиса. Изчезна разликата между мрака и светлината, между студа в мразовитите котловини и топлината на огрените от слънцето склонове, от всички миризми останаха само техните собствени. Поглъщаха ги, търкаляха се в снега, облизваха и галеха детеродните си органи, откъдето бликаше цялата тази сласт. Гонеха се между дърветата, нежно се захапваха, имитираха нападение и щом единият от тях станеше жертва, разменяше ролята си с победителя и играта продължаваше до изтощение. Но и в полусънно състояние, когато взаимно се топлеха, чувстваха възбуждаща близост. Често заспиваха, захапали се любовно, понякога им бе достатъчно да бягат един до друг и едва след много километри мълчаливо общуване, когато попаднат на подходяща полянка, пропяваха с изпънати вратове.

Младите наблюдаваха отдалече лудориите на родителите си, първоначално Ушал и Белтина се опитваха да се приближат до тях, но изпитаният им номер да се правят на малчугани не помогна. Вълка изгуби търпение, нахвърли се върху тях с необичайна агресивност и ги прогони чак до най-близкото корито на потока, където за финал още веднъж показа зъбите си. За щастие с тях се зае Пурим, още не беше забравила подобна ситуация отпреди година, когато за нея, Чингиз и Один навреме се погрижиха братята и сестрите на майка им – лелите и чичовците от съседната глутница. Може би тази роля й помогна да преодолее копнежите, събудени от разгонването, и укрепи самочувствието й. Много бързо тя показа на Чингиз новопридобитото си превъзходство. Той не се отделяше от нея, не устояваше на съблазнителните миризми. Тя осъзна, че миризмата на самка й придава сила, без която нямаше да се опази от едрия си брат. Беше владетелка, благословена от самия Творец и от неотменимите му закони. Използва възникналото положение. Непрекъснато се ежеше срещу досадния ухажор, сръфваше го и отскачаше встрани. След един такъв отказ Чингиз изгуби търпение, престана да ухажва Пурим и напусна братята и сестрите си. Два дни по-късно започнаха да страдат от липсата му. Особено тежко я изживяваше Белтина. Беше най-чувствителната от всички, само за един месец й се наложи да преживее загубата на обичния шегаджия Жабак, веднага след него – на Один, който й импонираше с благородството си, после се оттеглиха родителите й, а сега – и Чингиз. Разпадането на глутницата и естествената й склонност към мечтателност я доведоха до върха на Храдиско, откъдето се взираше в далечината. С дълбока изненада откри, че дори далечината не е неподвижна. Имаше усещането, че от недрата на скалите нещо покълва.

Накрая думата си каза гладът – по-силен и от най-сложните причини за скръб. Пурим реши да тръгнат на лов. Подкани поверените й вълчета и понеже знаеше колко малка е надеждата за ловен успех без Чингиз, тръгнаха да дирят брата.

Намериха го след няколко часа под западния склон на Видлак, където горският път свършваше до складирани трупи и пръти. Една смърчова греда лежеше малко встрани, брат им изливаше гнева си върху нея. Откак неуспешно се опитваше да спечели благоразположението на Пурим, вълчетата на няколко пъти бяха виждали такива негови изстъпления. Най-често се нахвърляше върху дънери, малките не се осмеляваха да го смущават в изблиците му на ярост и от дискретно разстояние изчакваха да отминат. И сега притичаха до него чак след като се изтощи с гредата и седна кротко до нея. Младите обсипаха укротения любовник с ласкателства, търкаляха се пред него, канеха го да се включи в гоненицата, бяха олицетворение на почтителност и възхита. Пурим се държеше най-сдържано, но накрая и тя го облиза и му показа, че не се сърди. Всичко е простено, ела да ловуваме, рече тя и се отправи към видлашкото стадо сърни, което беше открила при диренето на отчаяния си брат. Нямаше нужда от дълго обсъждане на сложна тактика, местните животни все още нямаха никакъв опит с вълци, затова нападението свари сърните и малките им напълно неподготвени, а Чингиз, окуражен от доверието на глутницата, без дълго преследване успя да свали плячка на земята.

 

* * *

След дванайсет дни родителите се завърнаха. Слънцето тъкмо залязваше и след особено топлия следобед омекналият сняг постепенно хващаше ледена кора. Пурим, Белтина и Ушал подушиха отдалече миризмата на родителите. С приближаването им миризмата се усилваше, у младите нарастваше смесица от опасения и надежди. Най-напред потърсиха Чингиз, който преди няколко часа пак беше изчезнал. Знаеха къде е – с любовния отказ вече се беше примирил, което му помогна да заеме ролята на водач, но разгонването, въпреки че отминаваше, все още беше достатъчно силно и за да преодолее неизбежните му пристъпи, трябваше необезпокоявано да се разтовари от тях. А ето ги най-неочаквано и родителите. Единствените безспорни авторитети.

Вълчетата веднага придобиха кураж. Притичаха към тях с изплезени езици като двама смешници и щом игривостта им увлече и останалите, избухна истинско радостно посрещане. Неудържимо, диво, нежно, бъбриво. Присъедини се и Пурим, но за разлика от малките тя пристъпи с поклон: задната част на тялото й с леко присвита опашка стърчеше нагоре, гърбът дъгообразно се огъваше към земята, пред него се подаваше главата с покорно прибрани уши, а цялото парадно изпълнение завършваше с  протегнати предни крака. Майката и бащата приеха дъщерния поздрав с видимо доволство. Оцениха и начина, по който докосна с муцуна всеки поотделно и произнесе: Приветствам ви, всичко е наред, не сме съгрешили, неспазвайки някоя от свещените заповеди… В този миг обаче Вълка наостри уши, гривата му леко настръхна, Пурим се смути, огледа се, видя Чингиз.

Братът се появи неочаквано. Застана на двайсетина метра от семейната група в необичайно бойна поза и също се наежи, само че много по-явно. Цепките на притворените му очи и вдигнатите бърни, леко оголващи зъбите, превръщаха лицето му в маска на боец, излъчваща не само ненавист, но и присмех, и презрение: Ти искаш да се настаниш в моя ловен район, така ли?, липсваше му обаче смелост да нападне баща си.

Вълчицата седна малко встрани. С Белтина и Ушал, които се присъединиха към нея, заприлича на рефер с двама асистенти. Пурим, убедена, че може да спре агресията с приятна миризма, започна да пикае. Вълка остана неподвижен. Две-три минути изучаваше нахалника, навярно синовните гримаси му се струваха неуместни, необясними, нахални или дори смешни. Може би на прага на негодуванието съзря в тях сам себе си и изпита едно от неизчерпаемите подобия на обичта.

Край на изпитателните погледи. Вълка реши със скок да уреди сметките си. Най-напред зае внушителна поза, подчертаваща височината и силата му. Веднага след това се затича към непокорника и понеже не ставаше въпрос за обикновена битка – Вълчицата и Пурим приличаха на дами, наблюдаващи рицарски турнир, – избра лек тръс, на който би завидял кой да е яздитен кон от виенската школа по висша езда. Спря се озъбен, очите му хвърляха светкавици. В този момент Чингиз по рицарски яростно се втурна напред. Вълка се отдръпна, но разпаленият съперник не се отказваше, отново скочи, отново малко неточно. Вълка започна да описва кръгове около рицаря, бавно, с тихо ръмжене. Рицарят дебнеше момента за трета атака. Този път старият не отстъпи, напротив, успя да захапе шията на съперника си, макар че и двамата изгубиха равновесие и паднаха на земята. Претърколиха се няколко пъти, Чингиз се опита да се изтръгне, размахваше четирите си крака, мяташе се на всички посоки, но освен превъзходството си Вълка мобилизира всичките си мускули и жили и стиската на челюстите му не отслабна. Резултатът беше решен, синът изскимтя и отведнъж притихна. Легнал по гръб, се предаде, Вълка го пусна. За да се наслади на триумфа си, постоя известно време над победения. После произнесе: Това ти беше за последен път, и се върна при Вълчицата, която го възнагради с мила прозявка.

Майката наблюдаваше Пурим. (Нещо й говореше: Виждаш колко е тъжна, как гледа Чингиз. Тичай при нея, оближи я!) Отиде и я облиза. И всичко се върна на мястото си. Вълчетата ознаменуваха възстановяването на реда, притичваха от баща си към Чингиз, от Чингиз към майка си и Пурим, и пак обратно, и пак.

 

* * *

През втората половина на март Вълчицата сънува сън. Присъни й се, че лежи в подземна дупка, пълна е с мляко, чува мляскането на вълчета и чувства как алчно захапват цицките й, как жадно се борят за тях. Събуди се. Семейството още спеше, само Вълка надигна глава. Каза му, че има нещо важно за уреждане и изтича навън.

На около три километра югозападно от Храдиско сред девствена гора стърчеше скала. Гората бе осиротяла, учудващо изоставена, дотам не водеше никакъв горски път, а че е забравена от света, свидетелстваха старите дървета. Толкова букове-великани, величествени ели, ширококлонести габъри, кленове и брястове, плещести дъбове и кичести липи нямаше нийде другаде в околния свят на смърчове. Поради червеникавия цвят на скалата наричаха този прастар лес Рудник[1], но Вълчицата го кръсти по своему – Лесище. Беше й харесал при една от първите експедиции, понеже тук не видя никакви равно прерязани стъбла, никакви наредени камари трупи и съчки, никъде ни следа от заградени насаждения или бразди от трактор. От най-близката човешка постройка я деляха два часа бяг през тази благосклонна пустош.

Лесище. Тя дълго кръстосва насам и натам, преди да намери място според представите си: бук с белезникава кора, чието тяло излъчваше безопасност. Няколко грамадни камъка и гниещите корени на изтръгната елха затрудняваха достъпа до него.

Веднага се зае да дълбае дупка. Отначало напредваше по протежение на един от корените надолу, но след няколко часа усилия, когато стигна почти на метър разстояние от повърхността, а от бъдещото убежище стърчеше само гърба й, попадна на камък. Излезе от дупката, отръска се от пръстта и седна. Отведнъж установи, че не е сама. Наблюдаваше я цялото семейство. Като петорка пустинници, току-що изтръгнати от медитация.

Вълка скочи от елховата пейка, промъкна се между камъните до задъханата си дружка и я смени. Най-напред трябваше малко да разшири започнатата яма – за тялото му беше твърде тясна. Работеше с предните и задните си крака, пръски ръждива глина и дребни камъни летяха далече зад камарата, натрупана от Вълчицата. Скоро стигна до каменната пречка. С копаене отгоре, отдолу и отстрани успя да освободи камъка, захапа го, за последен път го раздруса и упорито, сантиметър по сантиметър го извлече навън. Отръска се, сложи лапа върху камъка. Вълчицата не пропусна да забележи блясъците в цепнатината на очите му.

Изкопаването на дупката отне на вълчето семейство две седмици. Двамата бяха така погълнати от заниманието, че за нищо друго не им оставаше време. Грижите за изхранването оставиха на младите, главно на Чингиз, към когото след време естественото доверие бе възобновено. Всеки път, когато улавяха нещо, Чингиз лично го съобщаваше на родителите, откъсваше ги от работата им и ги канеше на гощавка. Това беше негова привилегия.

 

* * *

Само веднъж, докато копаеха бърлогата, вълците предприеха съвместна експедиция извън Лесище. Но не беше лов, беше обикновена екскурзия. Неочакваното омекване на времето стопли планините. Топящият се сняг превърна затрупаните долчинки и потоци в буйни бързеи. Навсякъде шуртеше  вода, но над пеенето й, над бълбукането и всички шумове властваше басът на водопада в далечния Рай, макар че доскоро едва се чуваше. Чувствителните уши на вълците го долавяха само през особено тихи нощи, а в някои далечни кътчета на ловния район гласът му съвсем се губеше. Но поне знаеха за него. Когато след пристигането си започнаха да изучават непознатия край, водопадът стана първият им важен ориентир. Внезапната промяна на времето ги изненада, дори провокира желанието им да се върнат няколко седмици назад. Отново бягаха в обикновения ред с Вълчицата начело. Този път обаче се движеха по-бавно, защото тя беше натежала от бременността, под корема й вече се полюшваха налети цицки. А кънтежът нарастваше, постепенно заглуши всички други звуци и шумове; вълците вече бяха преодолели хребета Буторек, изтичаха надолу по южния му склон и се изправиха пред целта.

След като се нарадваха на гърмящия воден стълб, върнаха се в гората и продължиха да се движат по периферията й. Под тях се протягаше долината Рай, откъдето ветрецът носеше миризмата на човешки поселища. Познаваха я и си даваха сметка, че единствено оттук и от още няколко населени места, които особено грижливо запомниха, ги застрашава опасност. Но ако има нещо, от което вълците не успяват да се бранят, това е любопитството. Легнаха в сянката на младите смърчове в горния край на поляната, следобедното слънце се облягаше на нея и топеше последните снежни петна. Загледаха се към недалечния чифлик. Насрещният склон още се губеше под снега, но тук вече беше пролет. Засега разкаляна, жвакаща, проскубана, с остра миризма на миналогодишна стара трева, но от затоплените чимове вече избиваха листенца, навсякъде жълтееше подбел заедно с първите туфи иглика. Пчелите пиеха от тях. Ако не беше дядкото, който се въртеше около липите, никой не би спрял Белтина да излезе от прикритието си и да се отъркаля с наслада в жужащата вана с пяна от подбел.

Чингиз не споделяше романтичния копнеж на по-младата си сестра. Интересуваше го оградата, зад която три овце с агънцата си скубеха едва поникналата зеленина. Впиваше се в тях с всичките си сетива, ни най-малко не се криеше, о, с каква радост би се хвърлил между тях! Вълка долови вълнението му и с един поглед му припомни сцената в нощната кошара: паникьосаните овце се струпаха, тъпчеха се една друга, задушаваха се, напорът върху дъсчената стена нарасна, чу се изпращяване, най-крайните задушени животни се озоваха навън, другите бягаха през тях към гората, вълците ги събаряха на земята… кръв, блеене, през гората крачи глутница хора, кънтят удари по дърветата, свирки, изстрели, викове, кучешки лай, по дефилето покрай потока пълзи дим… последен вой, последен изстрел. Преди Вълка да отмести поглед от сина, изръмжа: Забранявам!, и отново се загледа през поляната към чифлика, откъдето тъкмо излизаше старица с гумени ботуши, работни панталони цвят каки и работно яке в същия цвят. С ръка засенчваше очите си срещу слънцето, загледа се в побеснелия поток и каза нещо. Нещо, което трябваше да чуе само бучащата вода. После се извърна към мъжа под липите и се провикна: „Още се покачва!” Дядото мълчеше. Отиде при него и с глас, с който се говори на глухи хора, продължи монолога си: „Вземи върлината с куката, обиколи съседите и тичайте да проверите мостчетата, дали не са задръстени с клечетак, че водата пак може да ги отнесе като по-миналата година!” Мъжът кимна. Жената извади от джоб плоско шишенце, отпи глътка и се провикна: „Ти искаш ли?” Той също отпи глътка. След малко с върлината през рамо старикът тръгна напряко през градината, отдалечаваше се, докато изчезна между стъблата на ябълки, круши и сливи. Дон Кихот от Имението с водопада.

Вълчицата бавно премляска: Интересно, много интересно, нали?

Несъмнено!, също с премлясване отвърна Пурим, дори езикът в полуотворената й уста потръпна, защото старицата пое нагоре към гората. В ръце държеше кошничка, от време на време се спираше, награбваше шепа подбел или иглика и продължаваше бавно да се изкачва по възвишението. Вълците я чуха как сама си говори, нещо разказва, но много повече се развълнуваха, щом разбраха, че крачи право към тяхната наблюдателница. На пет-шест метра пред тях растеше хвойна и имаше малка скамейка – само два кола, свързани с дъска. Бабката седна, сложи кошничката с билките на земята, шумно се прозя, извади от джоба на якето си плоско шишенце, глътна от него и заяви: „Май че налягането пада.” Замириса на борова ракия. Ушал леко потръпна, от муцуната му капна слюнка, но Вълчицата го докосна с лапа: Хич през ум да не ти минава!

Вече бяха пропуснали времето за незабелязано отстъпление. Всяко рязко движение в ниския храсталак би ги издало, затова трябваше да се сраснат напълно с иглолистния здрач и търпеливо да чакат. Така и направиха. Естер се почувства подкрепена от боровата ракия и пролетта, пое дълбоко дъх и над Рай се понесе грачещият й сопран. „Тече вода, тече, няма да изтече, млад юнак със сабя пътя й пресече…”

Песента се носеше и скоро стана ясно, че радва не само вълчите уши, защото кучетата в долината се разлаяха, а в обора на Патакови дори кравата измуча. „Млякото ли те напъва?”, попита Патачката и веднага сметни репертоара: „Девойчета, девойчета, изкарайте телетата, а пък нека старите да изкарат кравите.”

Още щом ехото от насрещния склон върна напева, певицата продължи с песничка за овцете, конете и кокошките. После и за гарваните, защото високо над долината летеше с крясък ято. Помагаше на песните си с остатъка от боровата ракия: „Ти тук спокойничко си пееш, само че…”, пое си дъх и кихна: „Ха, наздраве! Само че днес е петък, засрами се!”, довърши тя започнатото изречение. Взе кошничката и стана. После добави: „Защо да ме е срам! Няма нищо срамно! Месо не съм яла…”, и пак се сети за песничка: „Който в петък болест хване, докрай болен ще остане. Идват гости да го видят, поседят и си отидат. Никой няма смелостта да отнесе болестта. Само Господ всемогъщи ще изпрати здраве вкъщи.”

Тръгна си. Вълците я наблюдаваха докато изчезна в къщата. На връщане към Лесище попаднаха на прясна лисича диря. При обичайни обстоятелства биха хукнали по нея, защото гледаха на лисиците и кучетата като на натрапници, този път обаче великодушно я отминаха.

 

* * *

През следващата седмица планините спряха да бучат от топящия се сняг, а Вълчицата за трети път роди вълчета. От момента, когато облизваше от тях околоплодната слуз, когато чу скимтенето им – отначало неприветливо, подобно на зов за помощ, – в изкопаното леговище се вмести целият й свят, достатъчно голям, приветлив и уютен.

В първите дни след раждането семейството се навърташе близо до майката. Вълците напуснаха окончателно скривалището на Храдиско, където доскоро предпочитаха да си почиват. Дори Чингиз, комуто този връх напомняше периода на временното му първенство, се примири с промяната и тъкмо той откри недалече от бука място за нова спалня на семейството – беше добре скрита, но позволяваше да се вижда надалече, а в случай на необходимост даваше възможност за тайно бягство.

Най-голямо внимание на леговището обръщаше Вълка. Нощта, когато Вълчицата роди, той лежеше пред входа и тръпнеше от тревога, избиваща във враждебност. Дори Пурим не биваше да се приближава до него, макар че след насилственото прекъсване на разгонването тя излъчваше майчинство, дори под корема й, като последица от копнежа, набъбнаха млечните пъпки. Тя отведе Белтина и Ушал малко встрани, заигра се с тях с такова увлечение, че въобще не забеляза как към групата се присъедини Чингиз, завръщащ се от обиколка на ловния район. Вече всички бяха безкрайно изморени, а от клонките започнаха да се обаждат птици.

Вълка чакаше. Топлината, миризмата и звуците, идващи от подземието, носеха радостна вест. Не беше нова, познаваше я от миналата и по-миналата година, но цял тръпнеше

 

* * *

Вълчицата се наслаждаваше на леговището с всичките си възприятия. За разлика от скалната дупка, където предишния път роди малките си, тук глинените стени я пазеха като нежни длани. Чувстваше, че чрез тях диша, че взаимно си разменят топлина и миризма, че те са почти одухотворени създания. Прекарваше цели часове с вълчетата, сгушени в козината й, и слушаше подземните звуци. Най-силните от тях, звучащи в басовия регистър, слизаха отгоре. С тях говореше буковият ствол. Звуците потръпваха, буботеха и предизвикваха удивление с плетеницата от гласове, с променливия си тембър и сила – колкото десетки годишни кръгове, толкова гласа! Често към хорала, напомнящ песнопение на православни монаси, се присъединяваше с пресни вести солото на клонка. Понякога то проникваше под земята неочаквано като изстрел от пушка, задрямалата майка трепваше, но в Лесище рядко нахлуваха силни пориви на вятъра, затова от дърветата се носеше само монотонно приспиващо скърцане, а когато листи покриха клоните, до подземието достигаше и шепот.

С вълчето леговище разговаряше не само букът, отвсякъде до него достигаха дребни трели. Защото водата се пропъхваше между камъните, милваше пръстта, доверяваше й тайните на изворите, на небето, степите, пустините, ледниците, протоплазмата, акведуктите, селищата, океаните, впиваше се в кухините и цепнатините, отнемаше въздуха на земните пчели, на лисиците, полските мишки и ларвите, събуждаше едноклетъчни и бактерии, ухажваше гъбите, галеше плесените. Наситена с удивлението на минералите и омекотена от животворна мъзга, течеше през коренищата, протъкаващи стените на леговището. Понякога Вълчицата имаше усещането, че я наблюдава огромно животно.

 

* * *

Вълчетата бяха три. Синове. Двама еднакво големи и агресивни, които заемаха най-млекодайните цицки, третият – малко по-дребен и кротък. Докато първите двама, след като се нахранят, се гушеха един в друг, брат им търсеше допир до майката. Предпочиташе да се свие в козината под гърлото й, където усещаше пулсиращата й кръв. Тя го обикна най-много, но се грижеше еднакво за трите, еднакво често ги преобръщаше, масажираше и облизваше.

Майката почти не напускаше леговището, излизаше навън само да утоли глада и жаждата си и да се изходи. Вълка редовно й носеше храна. На първо време не му разрешаваше да я сменя долу при вълчетата. Покани го вътре, когато дойде подходящият момент. Таткото най-напред оглеждаше и душеше момчетата, но когато забеляза, че в невиждащите цепнатини започват да блестят очите им, легна до тях и с удоволствие наблюдаваше как, търсейки мляко, напразно ровят козината му.

 

[1] От rudý (чешки) – червен. – Б. пр.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

До 35 % намаление: Фантастична колекция от 9 европейски автори с модерна гледна точка в схващането за фантастично в едно завършено литературно произведение.

С всяка поръчана книга от български автор в тази колекция получавате безплатно и електронното ѝ копие.

Разгледайте...

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close