ЕРГО » Четива

Китай за чревоугодници – Петер Зилахи – пътепис

Снимка в Берлин
Петер Зилахи

 

Петер Зилахи

Китай за чревоугодници

пътепис

 

 

„Кантонците поглъщат всичко,
което пълзи по земята, плува във водата
и лети във въздуха.“

 

Зад пазара се намира зоологическата градина. Клетките са малко по-големи от  животните. Ние сме главното зрелище, както се разхождаме свободно, без надзор, в опасна близост до скарите за месо.

Посетителите тъпчат жирафа с найлонови пликчета, замерват бялата мечка с камъни, защото тази мърша не се помръдва. Едно малко китайче влачи за крака огромно мече-играчка. Мечето понякога се заклещва и събаря детето, което отново се изправя с мъка и със стиснати зъби продължава да върви напред към клетките на лъвовете.

Китай е страна на надписите, няма картини без текст, дори залезът е надписан. Ако направиш нещо лошо, ще ти направят забележка или ще ти посочат някой надпис. Върху Къщата на пандите лого на Макдоналдс – под него се възхваляват ленъновите ценности: „Човешката обич е гаранция за оцеляването на дивите животни.“ Моля, една юрска кола, четвърт панда и един биг як. Между буците пръст стои малка табелка: „Моравата е на всички нас“; никъде няма и стръкче трева.

Качихме се на виенското колело да видим как изглежда Пекин от птичи поглед, но не съзряхме с птици, те бяха вече под формата на шишчета в ръцете на зяпачите, които явно се наслаждаваха не на панорамата. През петдесетте години партията разпоредила да се ликвидират птиците. Не позволявали на врага да кацне. Без нерви от въжета, пекинските врабчета подхвръквали от клон на клон, от покрив на покрив, от паметник на паметник – докато не се уморили до смърт. Глухо тупване на птици върху паважа.

След гибелта на птиците популацията от насекоми опустошила дърветата, даващи сянка – било застрашено спокойствието на работниците. Тогава партията произнесла смъртна присъда и над насекомите. Насекомите трябва да се ликвидират, не бива да остане и следа от тях. Излязъл указ: всеки трябвало да хваща дневно по десет мухи в района си и да ги показва на партийния актив. Такава участ чака всяка муха, която се противопоставя на народната власт. А пък народът опушил вредителите, отровил цветята и разкопал навред, от което почвата се изтощила и се показал пясъкът.

Пролетно време духа „жълтият вятър“. Априлският чревоугодник в Пекин поглъща най-вече пясък и върти педалите. От праха не се вижда смогът. Въртящият се пред мен велосипед е единствената опорна точка, порите ми са херметически затворени, носът ми бетониран като паметник. Прахът полепва по мен като дреха. Мръсотията е такава, каквито са дрехите, на някои им отиват, на други им стоят като на денди, а най-често са като в униформа. Финият прах прониква навсякъде: в носа, в устата, в долните гащи, намираш пясък дори в пъпа си, кварцови кристали в космите под мишниците, яденето скърца между зъбите, зрънца блестят върху клечката ти за зъби. Войници от глина на велосипеди.

По ласвегаски образец се издигат небостъргачи като захарни конуси, издигат се стотици хотели, бизнесцентрове, с малки сладки пагодички на покривите, за да се запази местният колорит. Първоначално се готвехме да отидем на театър, но тази улица беше вече разрушена, на мястото ѝ се строят редица хотели. Работата се извършва срещу мизерно заплащане, продължават и през нощта на лампа, понякога се случва някой да падне върху спящите долу.  Над тротоара – висящи електропроводи, на уличното платно – забравени отворени канализационни шахти – движението се осъществява по системата на свободно отпадане, правилата се оформят по време на играта. Надпис с йероглифи: „Да обединим силите си за реален социализъм от китайски тип!“

В бурята шарят насам-натам таксита, на лов за пътници, едно внезапно удря спирачки пред мен, не ми остава време дори да се блъсна в него. На китайски такситата не ги хващат, а ги удрят. Да ударим едно такси, казва пекинецът, една питчица, така нарича галено жълтия микробус, който упорито дава газ, когато трябва да спре. Вдлъбнатините с формата на глава отвън и отвътре по каросерията са задължителни орнаменти. Чакащите автобус се хвърлят от тротоара във вътрешната лента, вратата се отваря, качват се в движение. Никой не се оглежда, преди да стъпи на платното; ако видеше какво идва, така и нямаше да се осмели да слезе от тротоара. А пък трябва да слезе. Цветът на светофарите не е от значение, не бих могъл да спра – биха ме смазали идващите след мен. Насред пътя няколко забравени велосипеда, паднала тухла или сечиво, пневматичен чук, коса, и прочие… Пред мене – хаос, два автобуса са се сблъскали, вратите на камионите се отплесват навън от рязкото спиране, навеждам глава. Пръдня на комар във вихрушката.

Така става с този, който кара бързо – гласи надписът на тексаския фотонатюрморт, изобразяващ склонно към убийство верижно превозно средство, но в него няма никаква заплаха, прилича на задължителна учтивост.

Спираме в един хотел да се измием. Едва когато разбират, че сме бели, внимателно молят за извинение.

Прекосяваме един оживен пазар, изтупват праха от маймуните с мухобойка. Бурята е спряла, изнасят кошници, отрупани със зеленчуци, подправки, афродизиаци. Носорог, гущер, гигантска мида, женшен, кора от дърво, сушени морски деликатеси, три вида опашки на сърна, само най-необходимото за деня. Животните се съхраняват като компот. В малки тенджерки саламандри, морски змии, златни рибки; в претъпкани клетки се задушават чинчили, зайци, патици. В плетени кошници се въртят стотици пиленца, като пухкави топки. Купувачът може да получи стоката в найлонова торбичка, хрупкаво малко гнездо, половин дузина жълти топки сюнгери, някои от тях вече посмачкани.

Обичат стресовата манджа, дългата агония на животното е част от готвенето, както мариноването, променя вкуса на животните. Маринована токачка в кома, неврастеничен сом-джудже, маниакално-депресирана патица по пекински. В една клетка от бамбук гълъби колкото гъски, над тях в плетена кошница се вият змии. Месото кълцат с брадва и сатър, освен месарницата работи и гостилница, местните си хапват с апетит нарязани на ивици пържени черва. Спътникът ми е ветеринарен лекар и всеки ден връща към живот повечето от животните в чиниите по масите. Сега му се открива възможност да разгледа и другата страна, но той вирва нос, връзката между скалпела и брадвата е такава, каквато е между стрелбата с лък според дзен и набучването на кол. Представям си как реже клоните със скалпел от гигантска секвоя. На тезгяха на гостилницата пилешки бутчета, но по-големи и забележимо космати, отколкото у нас, месарят чувствено жестикулира с топора; какво да бъде – едно куче или две кучета, пита захилен до уши.

В музея за пръв път разбрах, че ме наблюдават. Тъкмо съзерцавах колекцията от часовници на китайския император – случайно едно препарирано какаду, което от години не цъкаше, – когато изведнъж усетих, че някой ме наблюдава. Аз не можех да го видя, защото, ако обърнех глава, щях да ударя носа си в него, но знаех, че стои до мене, в синя маоистка униформа и ми се чуди напълно захласнат. Фиксира ме, гледа носа ми, любопитно, с детска наивност, и се чуди как не падам напред с този нос – нехая за законите на физиката. От любов към ближния за момент заставам неподвижно, като в медитация, докато ближният ми дискретно се опитва да се скрие зад ушите ми. Поради дъха му на чесън и свободното му държане си го представям като честен работник с открито лице, за когото носът ми може би е последната възможност, за която да се улови в монотонната мелница на всекидневието. Накрая се обръщам, но от другата страна четирима ме гледат от една пейка, с разбиране, почти нежно, с терапевтично съчувствие.

Който смята, че околните му отделят малко внимание, да си стяга багажа! В Китай ставаш суперзвезда. Китайците си подвикват зад гърба ти, гледайте, там е чужденецът! Където и да отидеш, главите се обръщат, ти си подвижен телевизор. Ако тръгнеш да се разхождаш, зад гърба ти бързо се струпва малка тълпа, зяпат лебедовата ти шия, грациозната ти походка, косата, вързана отзад, добре оформения ти задник. В предаване на живо си – ако се почешеш по задника, виждат го поне двеста души, но с още по-голям успех за секунди привличаш тълпи, ако започнеш да си бъркаш в носа. Интимната част от тялото, която се побира в шепа, не е оставяна на мира дори в тоалетната, където раменете ти се допират в гушещите се до тебе, плюс стенещите срещу тебе други десетима, и тогава чистачката невъзмутимо влиза, и тя се вторачва в тебе, безпомощно, като истукана, не може да устои, да, недей да скромничиш, ти си очарователно, удивително създание.

В тронната зала на императорския дворец вятърът навява фин пясък. Последният император бил дете. Не че другите императори не са били деца. Покоите му преустроили така, че да може да кара велосипед. Да се влиза в площад Тянанмън на велосипед, е забранено, дори с танкове, само със специално разрешение. На Портата на небесния мир е портретът на Мао, гледа, сякаш ни познава всичките. На лицето му задгробно спокойствие в светлината на изгряващото слънце. Откъм сенчестата западна страна – слаба усмивка. Сякаш нищо вече не може да го изненада. Брадавицата му с геометрична точност е балансирана от проблясващото под яката му сиво копче, то би могло да е централен нападател на който и да е футболен отбор от копчета. На небесното футболно игрище, където някога един милион играчи слушали химна с насълзени очи. Той изгледал докрай собственото си погребение от трибуната. Времето е най-големият нападател, един апокриф на Мао в малка червена книжка, макар че така е твърде европейско. По-скоро: времето е най-големият вратар, рано или късно ще отблъсне всеки гол. Когато през седемдесетте години попитали китайския революционер Чжоу Енлай дали френската революция може да се смята за успешна, той отговорил, че е още рано да се отговори на този въпрос.

Като късно пристигнал на празненство за рожден ден авторитетен роднина, Мао оглежда момчетата, наблюдава гъмжилото в мавзолея, би могъл да бъде чичото или лелята на всяко от тях, богиня и евнух, той е надполов.  Мона Лиза и Джон Уейн. Ако го гледаш продължително, забелязваш пулсиращите му лицеви мускули, сълзи му текат от старанието да сдържа клокочещия смях, който веднъж завинаги би сринал системата.

 

* * *

На транспаранта пред историческия музей в Хонконг часовникът отмерва последните мигове. Номерираният циферблат брои в обратен ред оставащото време до момента на обединението – обратно в светлото бъдеще. Следвоенната част на музея е затворена за неопределено време поради преустройство. Надписът на часовника с лаконична простота:  „Китайското правителство получава обратно хонконгската си собственост – обратно броене до първи август 1997.“ Точно време: още седемдесет милиона петстотин четиридесет и четири хиляди осемстотин и четири секунди, вече само седемдесет милиона петстотин четиридесет и четири хиляди седемстотин деветдесет и девет. Историята напредва. Съсредоточен в циферблата, човек лесно се увлича, а сърцето му се радва, че нещо е толкова конкретно и никакво дрън-дрън. Технократският дизайн напомня на адската машина в зрелищен хонконгски екшън. „Хайде, Уанг, отрежи червената!“ Представям си приземието на музея – всеки град има по един часовник да брои обратно.

Партията в свое решение се произнесе, че макар великият мъж да е грешал 30 %, в същото време е имал 70 % право. Това съотношение вероятно са взели под внимание и при балсамирането. Китайците консервират всичко, купих една кутия варени скорпиони, единият струва една пара, каза продавачката, а двадесет – двадесет пари. Чревоугодниците могат да си сръбват към нея пчелна ракия; пчелите или глътваш, или ги изплюваш. Според достоверен източник от нея наистина можеш да се напиеш, дори само от пчелите; колкото повече отрова има в нея, толкова е по-здравословна. Най-вече за сърцето. Тайните на сърцето.

Китайска туристическа група марширува в посока към забранения град, пенсионери с приведени вратове. Начело е старшият, видимо бивш военен с мегафон. Разнасят се решителни заповеди, туристите се строяват по четирима в редица, обръщат се наляво и изслушват кратка лекция. После продължават в правилни двойки, като спазват задължителната дистанция от един лакът. Две старчета, приличат ми на съпрузи, стърчат от редицата, заплесват се. Екскурзоводът им крещи по мегафона, но така, че те се разтреперват, после застава пред тях и от половин метър им изревава порицанието за нарушаване на субординацията. Прозвучават команди, двамата старци, сковани от страх, тъпчат на едно място, накрая жената първа включва и издърпва на мястото ѝ треперещата си половинка.

В забранения град е забранено да се пуши, но в ресторанта сякаш това е направо задължително. Домакинът ни след всяка глътка ракия ми бута под носа цигара. Не бих искал да го обидя, понякога се поддавам. Вече паля трета цигара и още съм на втората чиния. На филтъра ми има надпис: USA tastes cigarettes. Шаранът, който си поръчах, още пъхти в чинията ми сред сладникаво-киселия сос, макар че очевидно са го опекли. Но това е като сладкиш в сравнение с малкото гнездо, което виждам в чинията на южния съсед. Името на блюдото е „три крясъка“, което поражда игривата асоциация с онази акустична терцина, с която живото животно изразява неодобрението си към подобни неща като А: да го хващат с клечки за ядене, Б: да го топят в соев сос, и накрая В: да изчезва в нечия уста. Пъха нова цигара в ръката ми, да запаля. От дузината зародиши на плъхове вече само няколко се мотаят, изоставени от майка си в чинията. Южният съсед – другите се обръщат към него само така – специално за това е дошъл в Пекин, затова и ние седим в този ресторант, където приготвяли плъховете божествено. Не знам какво имат предвид, нали плъховете са живи! Това няма значение, важното е с какво хранят майката. Колко съм тъп, не се сетих, че майката е съдът, а малките ѝ са самото блюдо. Просто с пръчици за ядене трябва да се вдигнат за врата, главите им да се топнат в соса, и накрая трябва само да се внимава да не се накапят новите дрехи, облечени по този повод.

От тонколоните звучи ламбада, пътниците припяват, сякаш едновременно седят край много лагерни огньове – поп, народни и масови песни се редуват произволно с Род Стюърт и Катюша. Удоволствието от слушането нараства, дискоджокерът-отечественофронтовец се обажда на шантунгски диалект. Влакът непрекъснато свири, какво ли има пред нас: Селяни с коси? Скитащи бизони? Друг влак? Не си спомням от кога се настъпваме по краката и газим в натрупаната купчина боклук. На земята се е образувал цял термитник от слънчогледови люспи, пластмасови флакони, кори от хляб, консерви, бирени бутилки и цигарени кутии, слепени с човешка слюнка. На всеки два часа идва кондукторката и помита тази сперма, тоест избутва я към края на вагона и я изхвърля през вратата. Която не е заключена. Седим петима в една редица на твърдата пейка, другите се подпират на нас, през дима се вижда на две глави разстояние. Седящият срещу мене туберкулозен през половин минута кашля, после леко разкрачва крака и се изплюва между тях. На масичката има буркани от компот, в тях си държат чая, някои приличат на аквариуми: сред зелена растителност малки животинки плават в дълбокото. Влакът спира, по уредбата предават китайско кабаре, разказвачът с писклив кикот разказва смешки, хората се омърлушват. Тихо ръми, половин час стоим насред нищото, може би във влагата спират движението, минава ми през ума сериозно, но после отново потегляме и оставяме нищото в плющящия дъжд. Някой все пак се е качил и сега се промъква към мен, с грозното си лице на горила се промушва през тълпата, решава, че пространството над рамото ми е още сравнително празно, и се обляга с лакът на него. Горилата използва рамото ми за тезгях, на другото вече хърка един с камилска физиономия – колкото пъти се опитвах да го отместя, той винаги тупваше обратно – вратът му е гумен. Подложих под него носна кърпа, от време на време му потича слюнка и диша в ухото ми. Туберкулозният с внезапно осенило го хрумване забива нокти в желето с цвят на жлъчка. Ако обърна глава, камилата ще ми падне в скута. Горилата изважда от джоба си шест твърдосварени яйца в найлоново пликче и започва да яде. Черупките пуска на земята, върху бълвоча, туберкулозният поглежда нагоре неодобрително, нарушили сме територията му. Гледа ме, като че имаме нещо общо – в края на краищата се е облакътил на моето рамо, нося отговорност за него. Горилата светкавично поглъща шестте яйца, изважда еднолитрова бира от другия си джоб, отваря я със зъби и я гаврътва. На туберкулозния му омръзва да зяпа отвратителната ми муцуна и се премества нататък. По мегафона звучи „Тиха нощ“, моят човек кротко поляга на рамото ми и задрямва. Мирише на дъжд. Като баба с проклетите си внуци, така се друсаме на юг в глухото хъркане, от уредбата зазвучава джаз, от време на време някоя самотна надгробна могила нарушава монотонността на рапичните ниви.

Според една брошура за тайванци на два езика Шанхай е начело в съревнованието по хигиена и напредва към спечелване на преходното знаме за образцов здравословен град – би могъл примерно да отчете добри резултати в разчистването на трупащите се ковчези и в погребването на вонящите езера. С една дума, с право се гордеят шанхайските патриоти. Не е случайно и че в този град е основана китайската комунистическа партия. Фактът, че измежду членовете-основатели само двама са свършили в леглото си, доказва, че не са стояли със скръстени ръце. Единият се казвал Мао. Пример за Мао бил  Джордж Вашингтон. Симетрията на града, наречен на негово име, се отразява в архитектурата на главния пекински площад: музей, парламент, светилището на бащата-основател, паметници, хвърчила.

Шанхай е Курвата на Изтока, казват китайските баровци от мениджърския бранш със слънчеви очила и прически тип Елвис, като някой, който с носталгия си спомня за старите времена; после ме откарват с джипа си до парк-хотела в класически стил нюйоркски ар деко, който гледа към Народния парк и някогашния хиподрум. В парка на народа седи много народ по пейките, чете народния всекидневник под сенчестите дървета. Недалеч оттук е универсалният магазин на народа, където народът срещу народни пари (които чужденците не могат да ползват) може да се сдобие с почти всичко. Сградата на хиподрума е преустроена в библиотека. Пред събраните съчинения на Дън Сяопин двама старци със сини куртки играят руми. На картите закачливи европейски момичета по бикини. На стената на сградата въодушевено дадзибао: „Да се стремим към повишаване качеството на народа!“ Отсреща е осветеното с неон светилище на Кентъки фрайд чикън. Вътре неколцина добре облечени китайски дендита ровят в яденето, пилетата влизат елегантно в устата. На спирката пред бързия бюфет чака автобус. Тръгва само ако се напълни. В автобуса около двеста китайци, притиснати в здрача, с лоши предчувствия се взират навън, между тях вече не може да падне дори пръчица за ядене.

На народния площад в полумрака се въртят китайци с танцова стъпка. От скрити в стилизирани дарохранителници тонколони се чува музика. Наоколо народът, ръка за ръка, щастливо се настъпва един друг по краката, без възрастови граници, от 10 до 100, въодушевено играят румба, танго, валс, ту-степ. Празник е, никой не се притеснява, ако случайно изпусне ритъма, намери ли го – със същия доволен смях побутва нататък партньора си. С блесналия поглед на посветени повече от сто китайци безмълвно и с еднакво темпо пристъпват на сто страни.

На крайбрежната алея надпис: „Регулирането на раждаемостта носи полза на държавата, носи полза и на народа.“

Прибирам се с такси, шофьорът е с обърнато наопаки синьо яке, като разюздан ученик с бяла брада. Портрет на Мао върху таксиметъра, изпречва се пред очите на всеки, който се качи.

При първото ми позвъняване в хотела се появява дежурната, размахвайки връзка ключове като затворнически надзирател, върви в полусън, очите ѝ са полузатворени, все пак улучва ключалката, вратата се отваря, тя се отдалечава, подрънквайки с ключовете. Някой дискретно е поставил на леглото ми указание за пребиваване в хотела от седем точки. Приканват ме да взема под внимание цивилизацията (буквално), по-нататък – да изтръскам шест опасни червея. Поименно.

Започвам със закуска от няколко горещи кюфтета, всяко струва седемдесет филера, в едното погрешно е попаднал лотос, но не правя рекламация. Сутрин не. Днес чувствам, че ми предстои дълъг живот. Около мен хиляди хора правят гимнастика. Побелели майчици с лекота скачат на въже сред клоните. Един чичко с дълга брада – като в приказките – тренира отбранителни движения с чадър. Зрели жени крачат по брега със саби в ръце. Много са боядисаните в червено коси. Група сини куртки страстно се почесват по главите, зад тях три момичета с червени ветрила се въртят под цъфнало черешово дърво. Шанхайските жени не свеждат очи. Отново трябва да свиквам с женските погледи. Шанхайските жени са ловци на мъже. Според един мой приятел холандец шанхайската жена може да бъде свалена единствено с предложение за женитба, той вече е на четири крака, но пак сред разведените. В подножието на паметника стар тайчи майстор се бие със себе си, около него малка тълпа се опитва да го имитира с приблизителен успех. Движи се с полузатворени очи, сякаш се бори с вътрешна сянка, изведнъж скача назад, предотвратява подъл удар, превъзходството на силата не го побеждава. Тайчи никога не удря, но и него не могат да го ударят, защото се сраства с противника си – знае, че истинският враг това сме си ние самите. Мао е вплел тази мъдрост с известна холивудска реторика във възванието си, отправено към неговите войници: „Ако искаме да победим, да опознаем себе си и тогава да опознаем врага.“ За главата му определили четвърт милион долара.

Сред храстите страстно признание на плакат: „Народната армия обича народа.“  Маркетингът едва прохожда – колко по-ефективно би било лозунгът да се издълбае на дърво, с пронизано от стрела сърце в средата. С велосипед потеглям към френския квартал, уличното платно е разделено на три ленти: в средата автомобили, от двете им страни колела, в края пешеходци. Понеже тротоарът е заприщен от паркирани велосипеди и от стоки, от време на време на някой пешеходец му омръзва бягането с препятствия и слиза на пътя, тогава половината велосипедисти се шмугват пред колите, а другата половина се качват на тротоара. Удряйки спирачки, автомобилите се хлъзват в противоположното платно, а идващите отсреща коли – сред велосипедите. Велосипедистите подкарват по тротоара, което хвърля нови пешеходци във водовъртежа на платното. И така нататък. Двупосочното движение на шест ленти е еволюция на китайския транспорт, защото на пътя има тройно повече велосипеди, автомобили и пешеходци, отколкото се побират. На по-големите кръстовища стоят пътни полицаи, червеният светофар само още повече би разпалила духовете.

Докато полицаят маха на идващите напряко, двете изчакващи ленти се изнизват в цялата си ширина една срещу друга. Стоя в първата редица, лакътят ми е опрял в бъбрека на съседа ми, а в моя са опрени лактите на стоящите до мене. Съдията кимва, с пълна пара се юрваме напред, зад нас клаксоните на автомобилите подсилват бойното настроение. С изнесен напред крак се забивам в тълпата, но в последния момент стената се разтваря и моето раздрънкано колело се плъзва през цепнатината. Двама-трима се заклещват, но движението не спира. Идващите зад мен автомобили не спират, само леко ме побутват по калника, за да ме държат нащрек. Надпис върху сграда на някогашна колониална банка: „Весело отивай на работа, с мир се прибирай у дома!“  

В Шанхай има всичко, което е струпала до войната архитектурата на западния свят: надеждността на каменните сгради от английската империя, четириетажните сгради с мансарди от центъра на Париж, нюйоркските небостъргачи в стил ар деко, еклектиката на Монархията, сецесион и неоготика, гета на две нива от европейските работнически квартали в холандски, немски, английски стил, руски православни храмове – да, и разбира се, както във всеки европейски град и тук има Чайнатаун. Новата тенденция е високотехнологичният небостъргач от стъкло и стомана, в който асансьорът спира на тринадесетия етаж. Разрушават старите суеверия, така, както същността на Шанхай – гетата: терасите от дялан камък, покривите от червени керемиди, висящите клетки с пойни птици, съхнещото пране и стоящите пред портите стари лелки. Путонгският квартал според проектите за година-две ще надмине Хонконг. Минаваш открай докрай по един такъв проспект, от двете страни канавки и нарисувани на ръка сгради, но на следващия проспект има вече тридесет небостъргача, построени за месеци, до тях се издига друга редица като хартиен макет върху бамбуково скеле. „Потсдамер плац“ откъм Жълтата река изглежда като смалено Потьомкинско село. На фасадата на новия магазин стоят гръцки богове, над входа барокови амурчета хвърчат с препълнени колчани и с превръзки на очите. Любовта е свята и се рентира.

Сънлив дъжд покрива града, но под него пламтят повече от милион велосипеди и в очилата се отразява суматохата. Натъквам се на задръстване в пешеходното движение, под мишниците ми се промушват глави, после и аз се промушвам под мишниците на други; набутват ме от улицата в един ресторант, съпротивата е безсмислена, най-много да се паркирам в друг ресторант.

Главният готвач чисти една змия, първо ѝ отрязва главата и изцежда кръвта във водна чаша, после изрязва сърцето и го поставя на приготвената върху чашата пергаментова хартия. Поднасят сърцето на най-авторитетния гост, който като познавач лапва сърцето на змията, отпива от кръвта, после я предава по кръга. Главният готвач окачва змията на гвоздей, за да не мърда, после я разпорва по дължина и изтръгва гръбнака й, звукът е като цепене на ленено платно. Змията продължава да се гърчи в ръцете на готвача, още известно време си спомня, че е била змия. Нарязали са я на кубчета, но още й се иска да избяга. Готвачът със задоволство от добре свършената работа гледа студената купчина накълцано тяло, после го хвърля в един горещ тиган уок. Сервитьорът поставя на масата зелена змийска ракия. Слюнката на гостите потича.

Поръчвам меню „Б“. Първо: супа дракон-тигър-феникс, което в превод е супа змия-котка-петел, но така звучи по-добре. Китайците обичат да митологизират обкръжаващата ги среда, за един ден могат да се обходят планината „Маймуна бере праскови“, карстовият връх „Зелена жаба мечтае на луна“, както и скалният масив „Два змея играят на топка“. Предпочитат да смесват по три неща. Ракията „Три пениса“ е мъжко питие, извлечено от половите органи на тигър, елен и тюлен, макар че вследствие на намалялата тигрова наличност в последно време тя може да се намери само в забутани малки аптеки. Еленовият пенис вече го дават по 2-3 хиляди форинта, уж правел чудеса. По-скъпо удоволствие, обещаващо по-голяма потентност и от еленския, е пенисът на тюлена, чиято импортна цена стига и до 15-20 хиляди.

За десерт ни поднасят пържени червеи в порцеланова чиния. Вкусът им е като на бонбони, мно-о-го калории, каза главният готвач ухилен. Тръгвам на разходка, на уличния пазар не аз, а силата на течението определя стъпката. Понякога се отваря възможност да се отскубна, в такива случаи бързо трябва да решавам, ако не искам още веднъж да обиколя по „голямото колело“. С това са наясно и търговците, повечето използват мегафон, за да хвалят стоката си по тясната улица. Клаксони на автомобили и звънци на велосипеди се смесват с всеобщото бръмчене. Пазарът идва срещу мен, върти се китайският молитвен барабан, по петстотин лица на минута преминават пред мен. Всеки китаец може да се изчисли със средно сметало.

Зад сталинисткия палат на Изложбената зала е Американският център, същото тройно разпределение: комунистическата сграда е изпълнена като трикорабна катедрала, американската сграда е като три тотемни стълба. На вечерното осветление сталинистките кули изглеждат като безобидна къщичка от меденки в сравнение с американските небостъргачи.

Както плаваме с кораб на юг, въздухът става лепкав, дланите се хлъзгат и самобръсначката залепва. През нощта се събуждам, отвит съм и се потя, навеждам се до кръста през кръглия илюминатор: има пълнолуние. Замъквам се на кърмата и се изпикавам над перилата, почти мога да докажа, че не съм пленник на кораба. Лягам на палубата. Моторът вибрира глухо, сякаш зърна боб подскачат върху барабан – сеизмография на душата.

Дълго време ми се струваше, че на кораба няма нито една жена, която да хваща окото, но на третата вечер от първа класа слезе една хонконгска кукла със сребърна чантичка. Като че беше излязла от някой филм за Джеймс Бонд от седемдесетте години, с клин и патъци с тънък ток се мотаеше след вечеря по палубата в горещия вятър като някоя заблудена крайбрежна птица – червеноног водобегач, – жадно взряна към далечния бряг в непрогледната тъмнина. През това време в каюткомпанията свиреха оперети на Лехар в попобработка. Непоносимата лекота на битието.

Когато пристигнах в Кантон, тъкмо разрушаваха града. От двете страни на Народния булевард събаряха с булдозери къщите, после с чукове разбиваха отгоре надолу останалото. На гарата един огромен плакат отправяше искане за обединен Китай. Изкормените сгради като съдържанието на месарница раздвижиха стомашните ми сокове. Намерихме наблизо един ресторант, на витрината речни раци, лангусти и коралови риби. Още от менюто се виждаше, че можем да избираме измежду редица защитени животни, но имаше и съвсем скромни манджи, като например: задушен гълъб в сос от сливи, задушен маймунски мозък с лешници, рагу от малка панда, бухал по ловджийски, гигантски саламандър, супа от перка на акула, задушени рибешки устни и очни ябълки, сладко-кисели жаби, патешки крака в сос от стриди, супа от свински бузи, киснати в конска урина гнили яйца, сушени сепии, перка от акула с галушки, рагу от котка, супа от костенурка, различни ястия от дивеч – елен, мечка, глиган, енот, маймуна и мравояд, и разбира се мечешки лапи. От по-леките ястия: три вида опашка на сърна в пилешки бульон – действа добре на бъбреците; млян еленов рог при смущения на кръвообращението за страдащите от студени крака; сушен гущер против астма, но се препоръчва и като афродизиак. В този случай е целесъобразно едновременно да се консумират по едно мъжко и едно женско животно; и накрая там е многофункционалното сушено морско конче, което действа против циреи на врата, висок холестерин и болести на бъбреците, а в случай на необходимост, увеличава потентността на мъжете, ако още е възможно.

За себе си поръчвам говеждо с коприва. Приятелят ми пита дали могат да приготвят набързо нещо вкусно, само че има някои изисквания във връзка с ястието: да не е живо, да няма в него куче и да не е от защитените видове. Сервитьорът се замисля, почесвайки се по главата, после очите му светват и се втурва към кухнята. Бързо се връща с чиния пържени картофи.

На другия ден тръгнах към града с велосипед. Първо разгледах мавзолея на 72-та мъченици на Хълма на жълтите цветя, защото в един проспект четох, че е творческо съчетание от архитектурните символи на свободата и демокрацията: конкретно – нюйоркската Статуя на свободата на върха на пирамида, два египетски обелиска и Трианонският дворец. Не искам да се заяждам, защото важен е принципът – че и в Китай може да се види Статуята на свободата, дори пирамида, вечно почитаният спомен за обичта на египетския народ към свободата. И разбира се, Трианон.

На площада спират два камиона с остригани нула номер осъдени. Седят неподвижно, очите им са затворени, ръцете им са вързани отзад. „Засрамете се!“ – казва звънлив женски глас от мегафона, поставен върху кабината на шофьора, и изрежда престъпленията им: злоупотреба, кражба, сексуално насилие, търговия с наркотици, убийство, престъпни действия срещу чужденци. Наказанието е смърт. „Да почитаме закона!“ – тръби гласът и продължават нататък. Публичните екзекуции по телевизията вече са излезли от мода, защото е трудно добре да се монтира материалът, но все още разкарват осъдените на смърт из града за назидание на народа, да не прави глупости.

Към пазара в тясната уличка се натъкнах на умрял плъх. Бях се вторачил в простряното пране, едва не полетях към стената с китайското бельо от съмнителен произход на главата. Пазарът е еднакво поучителен от медицинска, анатомична и кулинарна гледна точка. Липсва тънката линия, която дели европейската месарска промишленост от моргата. Всяко животно може да се вземе живо по желание, полумъртво, мъртво, нарязано и разфасовано, печено, варено, опушено и мариновано. По-склонни са да купуват агонизиращи животни, живите трябва да се убиват, а пък умрелите кой знае откога са или от какво са умрели. На този пазар могат да се купят продуктите за менюто. Мечки, елени, глигани, маймуни, еноти, мравояди, саламандри, гигантски костенурки в живо и мъртво състояние. В сандък с надпис „живо животно“ обърната по гръб костенурка, като умивалник в общежитие, пълен с немити съдове. Подскачащи рибешки глави и половинки риби с туптящи сърца. Котки, кучета и зайци в общи клетки, полузадушени от жегата. Всякакви животни в малки бурканчета, като в стар кабинет по биология. Едно гигантско какаду е принудено да клекне, за да се побере в клетката си. Трогателен надпис пред клетките на пойните птици: „Търгуваме честно, жени и деца не мамим!“

На кантара подковообразни раци, продават ги на килограм. Отделно са земноводните. Сръчният продавач за три секунди одира и изкормва жабата. На тази тук случайно са ѝ изскочили дори очите, хвърля я на масата, но жабата продължава да пълзи и да подскача. Няма кожа, няма вътрешности, няма очи, но все още е жаба и подскача на масата. Блъска се в бутилка бира, прегръща я с две ръце и все още е жаба, продължава да се бори, бута бутилката напред, със задните си крака се оттласква от масата. Продавачът дори не забелязва, очиства нова жаба и я пъха в мрежата, купувачът е нетърпелив. Жабата прегръща бутилката, сякаш иска да отпие, междувременно удря пети по хусарски. От близък прозорец долита позната музика, но е възможно и по-рано да е звучала, само да не съм я чул, на нея сляпата жаба играе хорото на свети Вит за амфибии. Одрани зайци висят с главата надолу с изскочили зъбни протези – сякаш се смеят. „Унгарска рапсодия“ от Лист в ресторанта. Понеже кантонците обожават Лист.

Lettre Internationale, Унгария, есен 1995 г.

 

Превод от унгарски: Стефка Хрусанова

 

Петер Зилахи е един от най-оригиналните съвременни унгарски писатели. Започва като поет, продължава с проза, пиеси, есета, занимава се с фотография. Представя творбите си в много страни, участва в благотворително представление и на Бродуей, изнася лекции в университета в Ню Йорк. След Рим и Ню Йорк авторът-полиглот живее в Берлин, публикува статии във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, пише и за „Гардиън“, „Файненшъл таймс“, „Ню Йорк таймс“. От 1989 г. участва във всички революции в Централна и Източна Европа, пътува от страна в страна. Романът „Последният прозорец-жираф“ (1998) отразява личните му преживявания, преведен е на 22 езика (първо на български през 2001 г.). Оказва силно въздействие върху Оранжевата революция в Украйна. Зилахи е капитан на футболния отбор на унгарските писатели, който става европейски шампион във Виена през 2008 г., като Петер е голмайстор на първенството. Книгата му „Три плюс 1“ (2007) обединява различни жанрове с биографични елементи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close