Илюстрация: Flow (Ирина Пандева, 2020)
Момичето с жасминови коси
Анна Гюрова
Имало едно време цар, който се възкачил на трона твърде млад поради ранната кончина на баща си. Тъй като не бил стигнал възрастта на пълнолетието, майка му станала регент. Десетгодишният престолонаследник не бил щастлив от факта, че тя го карала да присъства при взимането на важни решения с обяснението, че трябва да се учи на владетелския занаят. Предпочитал да го оставят на мира да си играе, както всяко дете.
Ала не бил като връстниците си – върху плещите му тежали безброй отговорности, ежедневието му било сковано от редица писани и неписани правила и ритуали, а и най-дребното отклонение или бягство от задълженията било възприемано от придворните като ужасна трагедия.
„Негово Величество заспал на съвета на министрите! Каква драма!“
„Негово Величество бил забелязан да рисува по време на урока по латински, представете си само!“
„Негово Величество поискал да играе с дървена пръчка! Ама не полирана, украсена с резба или поне права! Предпочел крив клон на кестен! Накъде отива светът!“
А малкият цар завиждал от сърце на свободата на хлапетата и на най-бедния си поданик. Вярно, че трябвало да помагат в тежката работа на родителите си, но им оставяли часове на безгрижие, каквито не би могъл да си купи дори с прескъпите камъни, украсяващи короната. Щом приключели с домакинстването, обработването на нивите и градините, или с доенето на овцете и кравите, децата хуквали към горите, които покривали огромна част от територията на царството, и се забавлявали по начин, недостъпен за него. Биели се с обикновени сухи пръчки, гонели се, ровели в калта, строели примитивни къщички от клони, дялали копия и стрели от същите. Други – главно момичета – късали диви цветя и правели венци, от жилавата блатна трева пък изплитали лъжици, а жълъдите и кестените увивали със стари парцали, които с достатъчно въображение минавали за кукли. И всичко това без някой да ахка възмутено!
Естествено, царят не могъл да види гореописаното с очите си, но научавал за него от разказите на сина на готвачката, дъщерята на градинаря и близнаците на краварката. Не че му позволявали да играе с простолюдието. Дори не се налагало да размени дума с тях. По време на следобедната си почивка той използвал тайния тунел, свързващ повечето помещения в огромния му дворец, и слушал с интерес разговорите в отделенията на прислугата.
Въпросният тунел му бил показан от вече покойния му баща. Негово Величество помнел случая до най-дребни детайли, понеже съвпадал с деветия му рожден ден – най-забавния празник и най-вълнуващия му ден изобщо. Татко му се напил порядъчно – сега момчето разбирало причините. И преди редовно го виждало с чаша вино – не само на трапезата. Явно това била малката доза свобода, извоювана под носа на правилата и ревностните им пазители. Обикновено не се наливал дотам, че да говори странни неща, нито му пречело на изпълнението на ежедневните ритуали. Но по време на специалното събитие, след като произнесъл речта и вдигнал тост за здравето на наследника, баща му продължил с наздравиците, докато забравил кой е. Седнал до момчето и се заприказвал с него като дете с дете. Изразите и думите му не прилягали на възрастен. Преди някой да го спре, отвел сина си в царската спалня, която щяла да принадлежи на малкия след встъпване в длъжност, извадил изпод ризата си ключ, закачен на златна верижка, и го подарил на зяпналото от изненада хлапе. После му разкрил тайната врата към тунела и двамата се вмъкнали вътре. Цял следобед, докато придворни, стражи и слуги ги търсели под дърво и камък, те бродели в тъмното и се кикотели, наблюдавайки всеобщата тревога през множеството шпионки, гледащи към стаи и зали.
За съжаление, след като изтрезнял, татко му забравил напълно какви ги е вършил и отново се превърнал в скучен възрастен. Пиел доста – повече от обичайното, въпреки изразеното недоволство на доктора и царицата, да не споменаваме архиепископа. Не минала и година и монархът се споминал, оставяйки непосилния товар на короната върху недораслата глава на наследника си.
Така момчето се преместило във владетелските покои, където се възползвало от ключа, за да наднича и подслушва. Ах, как намразило децата на персонала! Потръпвало пред нотките на щастие в развълнуваните им гласове! Те играели и се забавлявали на воля, а той бил затворник в собствения си дворец! А на всичко отгоре сополанковците завиждали на него, най-онеправдания, защото си мислели, че прави каквото си пожелае и получава наготово лакомства и скъпи дрехи, без да си мръдне пръста да поработи.
„Само почакайте да стана пълнолетен!“ – заканвал се, притаен в тунела. – „Тогава ще ви покажа що за живот съм принуден да водя!“
Годините се търкаляли мъчително бавно, ала за първи път Негово Величество имал поставена цел, която осмисляла не само бъдещето, но и настоящето. По време на скучните заседания, многословните изказвания или официалните обеди се затварял в себе си и мечтаел, чертаел планове и си представял ужаса в очите на поданиците си. В такива моменти по лицето му изгрявали единствените искрени усмивки. Бил решил да стане силен цар – не слабохарактерен като вечно подпийналия си татко. Алкохолът нямало да му помогне – вече се бил убедил в това от лично наблюдение. Не кратко бягство, а генерална промяна му била необходима, за да направи съществуването си поносимо. Щял да управлява така, че да го помнят задълго.
Изчакал да отшумят тържествата по случай осемнадесетия му рожден ден и пратил майка си в манастир, за да не му се бърка. После издал заповед да бъдат изсечени горите и дори храстите в близост до селата и градовете. Единствено овошките били пощадени – и то ако дават плод, също и парка около двореца, но там имали достъп само избрани гости. В интерес на истината трябва да се спомене, че през детството на владетеля му позволявали да се разхожда в рехавите горички на този парк, но винаги с възрастен придружител, който внимавал момчето да не се цапа с докосване на паднали клони, жълъдчета, камъчета и прочие забавни неща. Лакеят носел чувал с чисти, но скучни играчки, както и одеяло, където престолонаследникът да се забавлява с допустимите предмети. Затова сравнението с приключенията на връстниците му от бедното съсловие било жалко, за негова сметка.
Сега земите му се оголили като глава на плешив човек, а животните, които преди обитавали горите, избягали или измрели. Ловците зарязали ненужните си пушки да ръждясват по мазета и тавани и скоро дори забравили вкуса на дивечово месо. Негово Величество оставил залесени територии само в далечни, затънтени места – при това заобиколени с охранявани огради. Обявил ги за царска собственост и забранил на хората и особено на децата да навлизат в тях под страх от смъртно наказание. Дървата за огрев се купували от огромните складове на монарха, което увеличило неимоверно средствата в хазната му и причинило допълнително обедняване на народа.
Подслушването от тъмните коридори на тайния тунел изпълвало младия владетел с доволство. Вече нямало нахални хлапета с повече свобода от него! Най-после ги сложил на мястото им! Сега били принудени да се трудят по цял ден, подобно на своя владетел, за да могат семействата им да си позволят дърва за зимата. Никой нямал право да бъде по-щастлив от царя! Тъкмо щели да видят какво е да са на негово място!
Хората помръкнали и забравили да се усмихват. Лете жегата ги моряла, без живителната сянка на горите. Зиме мръзнели заради недостатъчно дърва за поддържане на огъня. Въпреки че овошките били защитени от изсичане със закон, поне не били оградени и по-смелите и отчаяните започнали да навлизат сред тях със секири и да пренасят плячката нощем. Навъдили се и разбойнически шайки, които крадели купените с толкова мъка дърва от мирните граждани.
Негово Величество нямал време да разсъждава над техните трудности, тъй като бил споходен от свои собствени. Правилата повелявали да се ожени млад, за да създаде наследници и да осигури трона на държавата. Съветът на министрите го притискал да направи избор между пет възможни кандидатки, проучени до девето коляно. Докато унило разглеждал гравюрите на непознатите принцеси, внезапно му хрумнала блестяща идея. Решил да наложи всенародна справедливост и заповядал на навършилите пълнолетие незабавно да се задомят, независимо дали притежават средства да отглеждат челяд или не. Никой нямал право да бъде по-свободен от царя!
Същия следобед архиепископът поискал частна аудиенция в кабинета на младия владетел. В разтрепераните си ръце носел сребърен поднос, а върху него се мъдрело отворено писмо.
„Простете, Ваше Величество!“ – запелтечил старецът, необичайно притеснен. – „Беше адресирано до мен, но като погледнах съдържанието, се оказа написано за Вас.“ – оставил го на бюрото и скоропостижно се измъкнал от светлейшото присъствие.
Озадачен, царят прочел следното кратко съобщение:
Заради безразсъдното изсичане на моите гори и измирането на множество зверове, чийто дом бе отнет, те проклинам с безплодие. Коренът ти ще изсъхне и ще бъдеш последния от рода си. Чуждо племе ще седне на трона ти и ще носи короната, докато се очисти земята от следите на мръсните ти дела.
Горският Дух
Младежът избухнал в смях и нито за миг не се усъмнил, че посланието е изпратено от някой зложелател с цел да го сплаши. Горските духове съществували само в легендите от езически времена и дори в митовете не можели да пишат на човешки език.
Развеселен, той отново разгледал портретите на петте принцеси, чийто потекло било достатъчно древно, за да бъдат достойни да станат негови съпруги. Допреди час му изглеждали еднакви, ала точно в момента онази на най-лявата гравюра му се сторила по-миловидна и красива. И понеже не ги познавал лично, ненадейната промяна във впечатлението довела до крайния му избор.
Доволни от края на колебанията на монарха, министрите и съветниците изпратили най-сладкодумния сред тях до бащата на избраната принцеса с официално предложение за брак на дъщеря му. Старият се съгласил на драго сърце, но годеницата взела да се дърпа. Основната причина била, че девойката израсла сред горите в своите земи и не желаела да живее в голо поле, където умореният поглед няма на какво да се спре. Започнала активна кореспонденция. Бъдещият жених ѝ описал дворцовия парк и обещал да я пуска да пътува до далечните залесени територии, които, както се изразил, представлявали друг, по-див царски парк. След няколко месеца постигнали съгласие по основните клаузи на свещения съюз и Негово Величество се отправил на дълго пътешествие със свитата си, за да вземе младоженката от родната ѝ крепост.
Изтърпял пищните тържества в своя чест, организирани от баща ѝ, но отказал лова на глигани под претекст, че го боли корем. Страхувал се да не би, най-после стъпил в истинска гора, да се превърне в дете, както баща му на деветия му рожден ден, да не би да се наведе и да вдигне паднал клон и да се заиграе с него, или да слезе от коня, за да събира жълъди, забравил за глупавия глиган. Принцесата също не се държала като възрастна дама и поведението ѝ увеличавало риска да поведе с нея лекомислен разговор, като например да я попита дали са ѝ разрешавали да броди свободно сред дърветата, строяла ли е къщички от пръчки, ровила ли се е в калта. А това би бил ужасен провал за неговата репутация. Затова си наложил да приказва като голям човек, да ръси остроумия, изтънчени комплименти и шеги, и да се смее фалшиво на чуждите думи. В резултат годеницата му се отегчавала и общувала главно със своите дружки.
Пътят на връщане бил планиран така, че да минат покрай „дивия царски парк“. Въодушевена, младоженката поискала да изброди забранените за простосмъртни територии. Негово Величество отново отказал да я придружи, но наредил на началника на стражата да я следва заедно с петима войници, за да я пазят от хищни зверове. Останал да чака зад оградата, измъчван от притеснения. Бил избрал погрешната съпруга, която го водела право към старите изкушения. Само да се махне от опасната близост на лесовете, няма вече да припари до тях!
След три дни един от войниците се върнал за подкрепления. Отчаян, обявил, че са загубили царицата, която през нощта внезапно изчезнала от палатката си. Младият владетел изпратил всичките си хора да я търсят, но пак не се осмелил да навлезе в дебрите лично. Диренията се оказали неуспешни до вечерта на петия ден, когато я намерили дълбоко заспала в собствената ѝ шатра. Твърдяла, че никъде не е ходила, а е сънувала през цялото време. Явил ѝ се Горският Дух, ала не могла да си спомни какво ѝ е казал.
Побеснял, Негово Величество наказал началника на стражата с понижаване в чин и съответно заплата. Явно горските духове се оказвали универсално и удобно извинение за човешката недобросъвестност. Съпругата му очевидно била решила да се забавлява в гората като дете без надзор, а отговорният за нея я оставил да прави каквото поиска, волно или от леност. Всъщност би трябвало да накаже главната виновница, но не познавал правилата за такъв случай и предпочел да не се излага. Затова го отнесъл царският служител.
Когато най-после се върнал в родния дом, царят въздъхнал от облекчение. Тук се чувствал защитен от изненади. Строгото спазване на ежедневните ритуали, което го дразнело някога, сега му давало усещане за сигурност. Натоварил главната придворна дама да въведе жена му в установения ред на двореца и необезпокоявано се наслаждавал на познатата обстановка.
Скоро на царицата започнало да ѝ прилошава сутрин и докторът поздравил Негово Величество с новината, че ще става татко. Младият владетел запомнил периода на очакването като един от най-спокойните в живота си. Заради честите неразположения съпругата му нямала сили да тича навън като хлапачка, а и пропускала голяма част от дневния ред и не го излагала пред подчинените му.
„Всичко ще се оправи“ – доволно размишлявал. – „Когато стане майка, ще изостави глупавите си детинщини.“
Първото разочарование дошло с вестта, че царицата е родила момиче, а не наследник на трона. Негово Величество се примирил, нали щели да създадат още челяд, все някое ще е момче. Освен това жена му дълго се възстановявала от благословеното събитие и не създавала главоболия. Наистина, дочул от придворните дами, че малката принцеса ревяла ужасно много и не заспивала, докато не я изнесат в парка. Но младият монарх предвидливо наредил да отглеждат пискуна в най-далечния край на двореца, така че да не пречи на съня му.
Ала настъпила зима със страшни вихрушки, а студът пропълзявал дори в тронната зала с огромната, вечно горяща камина. Вече било невъзможно да оставят детето да спи навън и то побърквало не само бавачките, но и майка си, защото въобще не затваряло очи, пък и уста. Писъците му огласяли пищните помещения, а ехото им отеквало неумолимо сред колоните чак до портата. Позаякналият му вече глас стигал до царските покои и нарушавал установения ред. Не помогнало уволняването на гувернантки и назначаването на нови. Никой не успявал да се справи с ревливата принцеса.
След като Негово Величество се въртял в леглото пет нощи, без да успее да мигне, в пристъп на умопомрачение нахълтал в бебешката стая, грабнал дъщеря си и се изгубил във виелицата на парка. Тя веднага млъкнала, дарила татко си с щастлива усмивка и потънала в страната на сънищата. Последвалите го слуги донесли кошница с дебели одеяла, за да увият спящата. Градинарят предложил да накладат огън и стражите да се сменят да пазят. Никой не издържал повече от четвърт час на страшния студ, но, изглежда, на принцесата не ѝ пречел.
След три дни се събудила и загукала за първи път, а докторът не открил следи от настинка. Следващия път пробвали да я приспят в къщурката на градинаря, която се намирала в далечния край на парка, но малката отново запищяла в знак на протест. След кратки размишления построили отворен дървен заслон с огнище и този път не срещнали съпротива. Настъпил мир в двореца и нещата потръгнали постарому, макар и не съвсем. Младият баща си дал сметка, че още преди да проходи, дъщеря му е въвела промени във вековно установения ред. Какво ли му носело бъдещето?
Придворните дами изказвали мнение, че най-страшното е минало и царят желаел да им повярва от все сърце. Но съмненията дълбаели мозъка му, будели го посред нощ и го изхвърляли от топлата му постеля. Докторът го уверявал, че принцесата е най-здравото дете, което е виждал, ала владетелят знаел, че нещо не е както трябва.
И ето че един късен пролетен ден главната бавачка дотичала при него с писъци. Заеквала и не успял да разбере несвързания ѝ говор, затова я последвал до бебешките покои. Още от вратата го блъснал силен аромат на жасмин. В началото не успял да открие дребосъчето и започнал да проверява в ъглите, зад столовете и в голямата кутия за играчки. Дъщеря му допълзяла зад гърба му, изникнала незнайно откъде, и го повикала на своя език: „Та-та“. Обърнал се и загубил ума и дума. Вместо косичка от главата ѝ били израсли гъвкави клони с листа, върху които белеели ухаещи жасминови цветчета. Малката изглеждала щастлива и понечила да се изправи, опирайки се на крака му. Бащата неволно се отдръпнал, неспособен да повярва на очите си. Принцесата загубила равновесие и тупнала на дебелия килим. Не се разплакала. Опипала скалпа си, където тънко клонче с три цвята се било прекършило при падането. Стиснала го в ръчичка и го подала на татко си. Докато го поемал, неспособен да издържи на настоятелния ѝ поглед, забелязал как на мястото на откъснатото се появява ново стебълце, как се разлиства и зацъфтява за секунди.
Неспособен да говори и мисли, царят потърсил убежище в спалнята си. Заключил се и седнал на пода, както не бил правил от деветгодишен. Незнайно колко време просто гледал в една точка. Когато дошъл на себе си, забелязал, че още държи жасминовото клонче. Станал и го пъхнал във вазата при цветята. Бавно разумът му се завръщал и започнал да осъзнава, че нещо страшно се е случило. Без съмнение тук не бил намесен човешки пръст. Сила отвъд представите му посегнала на най-скъпото в опит да разруши добруването му. Щял да обсъди въпроса с архиепископа, но подозирал, че християнският Бог не е способен на подобно извращение. Кой оставал тогава?
Горският Дух?! Възможно ли било митологичното същество да живее в центъра на затънтените гори и да му отмъщава за унищожаването на дърветата?
Повикал личния си лакей и му наредил да доведе царицата. Тя се появила със закъснение и с обляно в сълзи лице. Съобщила му, че прилежно подстригала дъщеря си с лозарската ножица, но докато се обърнала, и от малката главица отново „покарали“ филизи. Цялата „прическа“ се възстановила пред очите ѝ. Съпругът ѝ не се изненадал, само погледнал клончето във вазата. В основата му забелязал нежни коренчета.
Негово Величество измъкнал изсред книгите си отдавна забравеното писмо, предадено му от архиепископа, и ѝ го подал. Младата жена ахнала, когато прочела името на подателя.
„Ти си видяла Горския Дух в съня си. Как изглеждаше? Какво ти каза? Опитай се да си спомниш“ – настоял съпругът ѝ.
„Нали вече казах, че не помня“ – започнала тя, но внезапно станала и отишла до откършения „кичур“ от „косата“ на принцесата.
Извадила го, помилвала цветовете и по пръстите ѝ останали жълти следи от прашец. Несъзнателно приближила палеца си до носа и вдъхнала омайващото ухание. Изведнъж в главата ѝ изплувала кристално ясна картина. Уплашена, потърсила и хванала ръката на мъжа си. Тогава и неговите очи се „отворили“, сякаш политнал в нищото и се озовал в нейния сън.
Бродела сама в гъстата дъбрава на дивия царски парк. Пътека липсвала, но не се чувствала изгубена. Той я викал от сърцевината на своите владения, направлявал стъпките ѝ по невидимите в мрака следи от сърнешки копита. Иззад масивните стволове на вековните буки проблясвали зениците на хищници, но в сърцето ѝ не трепвал ужас. Знаела, че зъбите и ноктите им не ще я докоснат, защото се намира под защитата на техния господар. Изведнъж наоколо просветляло и пред нозете ѝ се разпростряла тучна поляна, покрита с папрат и жасминови храсти, част от които били големи и дървовидни. В другия ѝ край тъмнеел вход към пещера, а от мъхестата скала отстрани бликали водите на извор. До него стояла висока мъжка фигура, облечена в дрехи от кожи, подобно на ловец, но съществото определено не било човек. Дълги вълнисти зелени коси с „косми“, дебели като въжета, се спускали до кръста му, а по тях се различавали широките листа на чинар. Кожата му носела бежово-сивите оттенъци на кората на споменатото дърво, от ушите му висели бодливите му плодчета. Иначе притежавал хуманоидни черти, яркозелени очи, възширок нос и кафеникави устни, също и ръце и крака, както и тяло с човешка форма.
Отворил уста и заговорил на царицата:
„Не се бой, няма да ти сторя зло! Аз съм Горският Дух, господарят на лесовете и зверовете. Ще ти покажа всичките си лица, от които трябва да избереш онова, което ти допада най-много, защото детето ти ще го носи.“
И той се завъртял веднъж – и листата в косите му станали дъбови, а по „космите“ заблестели едри жълъди, после отново – и се превърнали в букови, нататък в брезови, докато не свършили видовете дървета и храсти.
„Най-хубав е жасминът“ – отсъдила младата жена. – „Заради уханието.“
Горският Дух се завъртял за последен път и когато се обърнал, от главата му се спускали нежни раззеленени клони с бели ароматни цветчета. Царицата ахнала от възхищение и вдишала с пълни гърди. Главата ѝ се замаяла, внезапно се почувствала изморена и се отпуснала върху меката трева на полянката. Очите ѝ се затворили и се събудила…
Очаквала да види платнените „стени“ на палатката, но срещнала ужасения поглед на Негово Величество. Двамата изведнъж осъзнали, че детето им е дъщеря на Горския Дух.
Сърцето на царя се изпълнило с дива омраза. Той скочил от пода, грабнал личната си сабя и хукнал към бебешките стаи. Съпругата му излязла от вцепенението си и отчаяна, се спуснала след него, за да защити малката.
„Тя не е виновна!“ – крещяла след бързо отдалечаващата се фигура. – „Дори не знае коя е!“
Но той не я чувал. Кръвта бучала в ушите му и заплашвала да пръсне главата му от болка.
Майката стигнала твърде късно. Вече бил изгонил бавачките и заключил двукрилата врата отвътре. Заблъскала с юмруци по твърдата ѝ повърхност, докато върху кокалчетата на ръцете ѝ не се разтворили алени рани. Рухнала на земята и раменете ѝ се разтърсили от ридания.
А Негово Величество неумолимо се приближавал до кошарката, където весело гукала принцесата. Яркозелените ѝ очи поразително приличали на тези на съществото от съня. Нямало съмнение на чий род принадлежи. Дъщерята на най-големия му враг, с измама вкарана в собствения му дворец!
Когато малката го забелязала, личицето ѝ изведнъж грейнало от радост и доверчиво протегнала ръчички към него.
„Та-та“ – избъбрали по бебешки устните ѝ и царят си спомнил, че това била първата и единствена засега дума, произнасяна от детето.
Обичта, излъчвана от дребното получовешко същество, го поразила. Та то го смятало за свой баща!
Сабята била изпусната и забравена върху дебелия килим. Мъжът повдигнал създанието във въздуха и го взел в обятията си. Усетил пухкавите длани да се увиват около врата му. Вдъхнал аромата на жасмин и помилвал крехките клончета. Детето притихнало в ръцете му и царят дочул по-тих, но подобен шум на този, идващ от собствените му развълнувани гърди. Дъщерята на Горския Дух носела човешко сърце.
Без да я изпуска, той отишъл до вратата и я отключил.
„Не можах“ – прошепнал на жена си. – „Тя е и моя!“
Дошла есента и листенцата в косите на принцесата пожълтели и опадали, а клончетата изтънели, докато заприличали почти на човешки коси. Но това не била единствената промяна, на която се дивели поданиците на короната.
Още през лятото обитателите на двореца забелязали Негово Величество да обикаля парка с едва проходилото дете. Не из алеите, беседките и масичките! Вместо това нагазвали безотговорно в мократа трева, губели се сред могъщите стволове на дъбовите, букови и чинарови дървета. Таткото не постилал одеяло, нито носел торба с играчки. Последните намирали навсякъде – камъчета, кестени или жълъди, лешници, сухи клони и дори кал. Царят бъбрел с малката както дете с дете и двамата се забавлявали чудесно. Често майката се присъединявала към компанията и се включвала в игрите. Съпрузите вече били на един ум.
Когато главната придворна дама възразила, че семейството се отклонява от дворцовия ред, Негово Величество ѝ отвърнал с хлапашка усмивка на лице:
„Значи е време за нови правила.“
В онзи ден подписал закон, според който на децата, включително тези с благороден произход, се разрешава да тичат в горите, да се цапат и да играят с клони. Оградата около залесените територии била премахната, а от съседните царства били закупени хиляди млади фиданки. Целият народ се включил в засаждането и хората се грижели за растенията с голяма любов, понеже вече знаели какво е да живеят без дървета. Щели да се търкулнат много години, преди да се заличат всички следи от изсичането, преди да се завърнат птиците и зверовете, но било поставено добро начало.
Дълбоко в сърцето на вековната дъбрава, на светла полянка, ухаеща на жасмин, седял Горският Дух и получавал новините, донесени от крилатите твари. Клател глава доволно, ала в яркозелените му очи се четяла изненада. Не очаквал дъщеря му да предизвика такива промени, преди да стане голяма и да седне на трона.
А в двореца, в спалнята на Негово Величество, едно макар и пораснало момче извадило златен ключ от пазвата си и отворило вратата към тайния тунел. Развълнувано, то се притаявало зад шпионките и слушало разказите на сина на готвачката, дъщерята на градинаря и близнаците на краварката. Разбира се, това не били същите хлапета, които царят наблюдавал на десет. От тях чувал за нови игри и невероятни приключения. Откъде иначе би могъл да знае какво е да бъдеш дете?
Анна Гюрова е родена през 1978 г. в София. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“ и защитава докторантура по специалността физикохимия. Понастоящем работи като главен асистент и учен-изследовател. Личност с многостранни интереси, страстен читател и автор на книгата „Градът на скелетите“ (2017), както и участник в сборници като „451 градуса по Бредбъри“ (2015), „По крилете на гарвана“ (2016), „Детство“ (2016), „Вой“ (2017), „Зовът на Лъвкрафт“ (2018), „Лабиринт на любовта“ (2018), „Под знака на Фортуна“ (2018), „Ужас“ (2021) и др. Членува в два писателски клуба – „Фортуна“ и „Lazarus”. Нейни разкази са награждавани на редица литературни конкурси, шест от отличените истории намират място на страниците на „Градът на статуите“ (Ерго, 2021). Майка е на едно момче и едно сиво коте.
