Наистина

Владислав Христов

 

Никой не подозираше, че този хотел съществува. Макар и в центъра на града, той се намираше в задния двор на две жилищни сгради, построени доста по-късно. До него сега се стигаше през процеп, широк не повече от седемдесет сантиметра. Хотелът беше двуетажен и полуразрушен. Над централния му прозорец все още стоеше олющен надпис „ХОТЕЛ“, а отдолу с черни разкривени букви пишеше „1922“. Времето, когато хотелите не са имали имена, наричали ги просто хотели. Тогава в тях са отсядали предимно дошли от столицата гости или чужденци, изпратени да обучават местните новобогаташи как да използват някоя модерна машина, внесена за улеснение на бита.

Саркис Агопян се събуди както винаги в шест сутринта. И той като всички старци, прехвърлили осемдесетте, ставаше рано, сякаш искаше да спечели още мъничко живот за сметка на съня. Макар че отдавна изгуби своята съпруга, старият Саркис не престана да се поддържа в изряден вид – винаги гладко избръснат, сресан и с грижливо подстригани мустаци. Той знаеше, че неговата Хилда го гледа някъде от небето и щеше да му се кара, ако занемари външността си. Как можеше да си позволи да облече ризата си неизгладена или да излезе с неизлъскани до блясък обувки. С арменска педантичност и спокойствие Саро, както го наричаха малцината му все още живи приятели, правеше сутрешното си кафе, а после – секунди преди да го налее – пускаше на своя стар грамофон една от стотиците плочи с класическа музика, които притежаваше.

И днес Саркис излезе точно в осем часа от гарсониерата си. Всеки ден като под хипноза отиваше в хотела, заставаше зад изтъркания плот на рецепцията и чакаше да влезе първият клиент. Много добре знаеше, че никой няма да дойде, всички бяха забравили за съществуването на този хотел, но въпреки това арменецът чакаше. Чакаше и си мислеше за времето, когато бе започнал работа в хотела. В началото го бяха назначили като пиколо и момче за всичко, после го преместиха в кухнята, след това в пералнята, а накрая, понеже беше прилежен и изпълнителен, го повишиха. Така той гордо застана зад дъбовия плот на рецепцията. Почти трийсет години Саро посрещаше и изпращаше с усмивка клиентите на хотела. Какви ли не хора бяха преспивали тук – от проститутки и дребни амбулантни търговци до дипломати, а веднъж отседна самият министър-председател на България.

Дори когато затвориха хотела и застроиха целия район с жилищни сгради, Саркис продължаваше да ходи на работа. Понякога пристигаха клиенти, които бяха ползвали хотела, но не знаеха за неговото затваряне. Саро учтиво им съобщаваше, че хотелът не работи, след това им предлагаше кафе или лимонада. С някои от хората дълго разговаряше, на други, които бяха по-несговорчиви, пожелаваше просто късмет. От година на година идваха все по-малко клиенти. Имаше цели месеци, без да влезе човек. Това ни най-малко не обезсърчаваше Саркис. Всяка сутрин той миеше пода на фоайето и отваряше отдавна счупените прозорци, за да се проветрят стаите. Последните няколко години никой не беше идвал в хотела, а как му се искаше на стареца да влезе някоя изискана дама или господин с куфар в ръка. Но къде ти сега такива дами и господа? Повечето или бяха на неговата възраст, или вече гниеха тихо в земята. „Времето тогава беше друго…”, мислеше си старият арменец – имаше повече елегантност, повече красота и хората бяха някак по-влюбени…

Минаваше дванайсет на обяд, Саро стоеше на тихо поскърцващия стол зад рецепцията и четеше някакъв вестник, който скоро му бяха изпратили роднини от Армения. В такива топли есенни дни той обичаше или да чете, или да изрязва фигурки от хартия. Тъкмо беше започнал да чете една статия за последиците от земетресението в Ереван, когато на вратата някой почука. Три отмерени удара, нито много силни, нито много слаби. Сториха му се доста ритмични, приличаха на натрапчива мелодия от неговите младини.

– Да, моля, заповядайте!… – каза, почти невярващ на ушите си, Саро.

Вратата бавно се отвори и във фоайето първо влезе ароматът на тежък дамски парфюм, а след това и дама на преклонна възраст. Изражението ѝ издаваше огромно учудване, примесено с нескрито умиление. Крайчецът на обилно начервените ѝ устни се изви, а върху лицето ѝ изгря неподправена детска усмивка.

– Господи, Саркис, какво правиш тук?! – възкликна старата дама.

Старият арменец се вгледа в лицето ѝ. Чертите изглеждаха познати – малката волева брадичка, високото чело, вдигнатите вежди, но паметта му изневеряваше.

– Саркис, не ме ли позна?! – попита с недоумение тя.

Саро стана от стола и се вгледа в очите на посетителката. Макар и помътнели от годините, те имаха интензивно син цвят и блясък, типичен за всички жени, които обичат да флиртуват.

– Ани!… Аз съм, Ани!… Бях камериерка, а ти помощник в кухнята!…

– Господи, Ани, какво правиш тук?! – въодушеви се старият арменец.

– Аз първа те попитах… – отвърна му с детска закачливост дамата.

– Ами аз… аз се грижа за хотела и посрещам заблудени клиенти…

– Саркис, ти си луд, та хотелът отдавна не работи, пред срутване е!

– Навик, просто навик… А теб какво те води насам?!

– Аз пристигнах от Прага преди седмица. Моят Яцек почина и се прибрах в България. Реших да дойда и да видя какво става с хотела. Тук в това фоайе се запознахме с Яцко…

Лицето на старата госпожа посърна, а от лявото ѝ око тръгнаха една след друга три малки, прозрачни сълзи…

– Хайде, Ани, не плачи! – прегърна я Саро и добави със сподавен от вълнение глас: – Красива си, не се тревожи, той те харесва дори повече от преди!…

– Наистина ли?! – попита с едва доловима усмивка Ани.

– Наистина! – отвърна й Саркис.

 

„Наистина“ © 2022 Владислав Христов
Първа публикация: списание „Нула 32“, бр. 28/2022