ЕРГО » Четива

Нашата голота – Пламен Антов – разказ

снимка
Пламен Антов

 

 

Пламен Антов

Нашата голота

разказ

 

– Престори се, че не я чуваш, моля те, престори се – изсъска в ухото ми Мина и се притисна още по-плътно в мен.

Току-що беше слязла от влака и едва бяхме успели да се целунем. Косите ѝ миришеха на нещо друго, далечно. Наоколо се суетяха непознати мъже и жени, които също се целуваха или с уверена стъпка се насочваха към изхода на гарата. Слънцето – огромно, оранжево и леко сплеснато – залязваше над градчето.

Гласът още веднъж извика името ми. Познах го без особени усилия. Идваше някъде иззад гърба ми.

– Не искам да провали вечерта ни – шепнеше бързо Мина. – Нека се направим, че не сме я чули.

Още усещах твърдите ѝ устни върху своите, топлото ѝ тяло. Цяла вечност не бях я докосвал, бях ѝ писал писма – дълги и много страстни; бях писал стихове за далечното ѝ тяло, бях мастурбирал продължително, потънал в спомена като в нажежена, изгаряща магма.

Но гласът отново извика името ми – съвсем близо; нямаше къде да се скрия…

Не бях я виждал от години, може би затова ми се стори неочаквано състарена. Гледаше ме с кръгли рибешки очи, оранжеви от залеза. Усмихнах се, готов да произнеса първата хрумнала ми баналност: здравей, радвам се да те видя, никак не си се променила или нещо подобно. Но една огромна тишина в кръглите ѝ очи ме накара да преглътна фразата.

– Мама умря – каза тя. После добави: – Сутринта ми се обадиха.

Никога не успях да свикна с прямотата ѝ, с безпощадните ѝ реплики към книгите, които харесвах, с начина, по който не харесваше стиховете ми, с констатациите ѝ в леглото – лаконични, небрежни и убиващи.

Забелязах как в мига, в който прозвуча това отчаяно, безпомощно, объркано, грубо, изпълнено с нежност, равнодушно, истинско като буца пръст „мама умря“, цялата досада внезапно изчезна от лицето на Мина. Цялото ѝ лице се превърна в състрадание и нежност. Каза ѝ нещо банално; каза го кратко, тихо и топло. Двете се познаваха съвсем бегло. Всяка жена е по някакъв начин заинтригувана от другата в живота на мъжа – от предишната или от онази, която идваше след нея. И странно – неприязънта винаги е много крехка, по-крехка от цялата им сегашна или някогашна любов към него.

– Очаквах го. И въпреки това не знаех какво трябва да кажа, да направя. Останах цял ден сама вкъщи и все отлагах за следващия влак. До последния. Вървях пеша към гарата, вървях много бавно и тайно се надявах да изпусна влака…

Смисълът на думите ѝ трудно си проправяше път през пластовете литературни клишета и сцени от филми, докато проникваше в съзнанието ми. Не, точно това не, точно сега не, бях си помислил в първия момент; точно сега не трябваше да се случва това, повтарях си наум и с безпомощна злоба усещах как Мина се отдалечава от мен, жадуваното ѝ тяло, цялата съкровеност между нас, която ден след ден бях трупал в неистовата си самота, в очакването си, всичко, което трябваше да експлодира тази вечер… Всичко се отдалечаваше като влака, който бавно изчезваше зад тополите. Всичките ми самотни измислици, нажеженото ми очакване, цялото ѝ топло тяло, кадифената мекота от вътрешната страна на бедрата, хладните върхове на пръстите й, глезените, езикът. Сега тя вървеше до мен – съвсем близо до мен, но внезапно далечна, чужда, защото една жена, появила се случайно от миналото ми, крачеше между нас с нелепата, егоистичната си болка.

– Мама беше много възрастна и знаех, че ще умре. Но си представях, че ако не мисля за това, то някак… знам ли – няма да се случи. А всъщност беше толкова млада. По-млада от мен. Ние остаряваме толкова бързо, по-бързо от тях.

Гледах как огромното слънце продължава да слиза над керемидените покриви на градчето и усещах как все повече я мразя за това, че, погълната от тази смърт, не разбира, че аз и Мина носим – в този момент, докато слънцето потъва над покривите, точно сега и точно тук – носим собствените си смърти; че те ни дебнат, стаени някъде пред нас, в края на краткия ни живот, за да ни отнемат един от друг, да направят всичко сякаш не е било; ние – така млади, така живи и топли, жадни, безразлични и достатъчни – така измамно млади, измамно живи и топли…

– Никога не съм имала по-близък човек на света – долитаха през пролуките разпилени парчета изречения. Гласът беше глух и неприятно хриплив. – А последния път, когато бях при нея, мама вече беше толкова болна и аз прекарах цялата нощ до леглото ѝ; цялата нощ двете си говорехме в тъмното или мълчахме, говорехме за нейната младост, за татко, за другите мъже в живота ѝ и изведнъж ми хрумна да ѝ кажа най-еротичното стихотворение, което знам, най-неприличното, а тя слушаше много внимателно в мрака, виждах как блестят широко отворените ѝ очи – тази жена на осемдесет и седем години слушаше без да помръдне и аз виждах как бавно се спуска една сълза по лицето ѝ; тя сигурно не знаеше, че я виждам, но сълзата блестеше и аз я виждах. После мълчахме. Мълчахме. Мълчахме.

Това била особена нощ, последната им нощ заедно. На другия ден трябвало да тръгне за София, чакали я ангажименти. Била спокойна, защото я оставяла на грижите на съседка, а тя се грижела добре за нея, била добра жена, от онези, които са създадени сякаш само за да се жертват за другите – за неудачния си съпруг, за децата… Всекидневието я погълнало, понякога дни наред не се обаждала, но ѝ било достатъчно да знае, че тя съществува там някъде… А тази сутрин, докато още посягала към звънящия телефон, внезапно разбрала, че нея вече… че е престанало да я има.

Тя говореше по обичайния си начин, бързо, обсебващо и без особено да се интересува от нас. Понякога Мина казваше нещо банално и утешително. След онова глупаво „Съжалявам“, което бях произнесъл още в началото, аз мълчах. Мълчах не само защото в подобни случаи никога не съм знаел какво да кажа, но и защото исках всичко това да свърши по-бързо, макар да си давах сметка, че то, веднъж станало, вече не може да свърши, никога няма да свърши.

Вървяхме през унил градски парк. Тя предложи да поседнем, за да изпушела една цигара – да се успокоя, преди да се прибера в онази къща, каза. Седнахме на първата пейка, тя запуши. Наоколо беше почти пусто, само една възрастна двойка седеше недалеч на друга пейка. Двамата седяха неподвижно един до друг и мълчаха; едно голямо и тихо като залеза мълчание.

Последва втора цигара, здрачът съвсем нахлу в парка, възрастната двойка стана и си тръгна. Крехките им силуети бавно се отдалечаваха, съвсем бавно и крехко. Ние мълчаливо ги проследихме с погледи, докато изчезнаха, после продължихме да седим и да мълчим. Огънчето на цигарата ѝ припламваше на неравни интервали.

– Дали вече мирише? – попита внезапно. Каза го по обичайния си прям начин, равнодушно и дрезгаво. Но аз разбрах, че точно това си е мислела през цялото време. През цялото време, докато седяхме в парка и палеше цигарите една от друга. През цялото време, докато е отлагала да тръгне към гарата. През цялото време, докато е седяла сред непознатите хора в купето или е пушела пред отворения прозорец в коридора.

Мина заобяснява нещо, но тя изобщо не я слушаше, прекъсна я и започна да говори; разказваше за нейния дълъг самотен живот, за бедността, за самотата, за дългото отсъствие на мъжа, за безпощадната ни голота в света, за музиката, за музиката, която единствена можела да замени всичко…

– Зная, че всичко това не ви интересува, извинявайте – каза по едно време след кратка пауза. – Но се страхувам да се прибера в онази къща. Там сигурно вече е пълно с чужди хора. Куп чужди хора, които искат да ти отнемат мъката. Съседки от махалата или някакви далечни роднини, които отдавна съм забравила. А когато най-после всички си отидат и останем сами, цяла нощ сами в онази стара къща, ще ѝ пусна Албинони на оня стар грамофон, любимият Албинони. И ще си спомня всички хубави еротични стихотворения, които знам – най-еротичните стихотворения на света. Ще седя в мрака и ще ѝ разказвам за чуждите любови, за всички красиви чужди любови. И докато й говоря, ще се напрягам да доловя онази миризма. Знам го, през цялото време ще се напрягам да я доловя… Миризмата на нашата голота.


Разказът Нашата голота е част от сборника
„Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“
(изд. Ерго, 2019)


Пламен Антов е роден на 12 август 1964 г. в Михайловград (Монтана). Завършил е Образцовата политехническа гимназия „Христо Михайлов“ – Михайловград (1982) и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1989). Доктор по филология с тема на дисертацията „Българският постмодернизъм в традициите на българската модерност. Контекст. Генезис. Специфика“ (2006). Работи в Института за литература при БАН – литературен сътрудник (2006) и ст. н. с. ІІ ст. (2009).

Пише поезия, белетристика, есета, литературоведски статии, публикувани в списанията „Пламък“, „Летописи“, „Съвременник“, „Литературна мисъл“, „Език и литература“, „Философия“, „Демократически преглед“, както и във вестниците „Литературен форум“, „Литературен вестник“, „Век 21“ и др.

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close