ЕРГО » Четива

Първи размисли след първа премиера – Еди Румян – есе

снимка
Еди Румян

 

Еди Румян

Първи размисли
след първа премиера

есе

 

Наскоро излезе дебютната ми книга. Сборник с разкази, озаглавен на един от тях – „Баница с локум“. Би трябвало да се вълнувам много. Дотук отзивите са предимно положителни. Един от най-трогателните за мен дойде от литературен критик, член на журито на конкурса „Южна пролет“ – „Във вашата книга най-много ми хареса, че наистина чета разкази“. Не го попитах какво има предвид, но допускам, че е от хората, донякъде пренаситени от модернистично писане, където макар авторите да показват стил и умения, в крайна сметка остава неясно каква е случката и какво е посланието на написаното. Но няма да анализирам тази тема, най-малкото защото нямам и необходимите познания. Бих искал да споделя малко размисли след премиерата на книгата. На нея дойдоха голям брой приятели и познати. Издателят не можеше да повярва, че продаде близо двеста книги, абсолютен рекорд за него, при условие че говорим все пак за „ФАМА“. Изобщо еуфорията бе голяма, купонът продължи близо пет часа, от които официалната част по самото представяне на книгата бе не повече от петнадесет минути. Такова беше и виждането ми как да протече премиерата – хората да се забавляват максимално дълго време с чаши в ръка, без да бъдат подложени на обстойни литературни четения и/или анализи. Премиери с подобен характер се случват достатъчно често и дори бих казал, че у посетителите се наблюдава известна умора. Неслучайно и разказът, който бях подбрал, бе от най-кратките.

Премиерата мина супер, съмнение няма. Има съмнение обаче дали е редно от това да се правят някакви изводи за самата книга. Още на другия ден, поставяйки се в позицията на случаен, безпристрастен наблюдател, зададох въпроса – „Ок, написал си книга – хубаво. Поканил си много хора, дошли са – чудесно. Но какво от това?“.

Отговорът на подобен въпрос е повече от лаконичен. Нищо. Новина няма. Някой си бил написал дебютна книга и на премиерата му дошли двеста души. Друг също, но на неговата не се събрали и двадесет. Извод? Няма извод. Или поне не би трябвало да има въз основа на тези голи факти. А първосигналната логика на мнозина, че изначалният интерес към дадено произведение е свидетелство за неговата стойност, нерядко не само е погрешен начин на разсъждение, но от своя страна свидетелства за стадно мислене. От което би трябвало да страним. Особено ако претендираме за някакъв що-годе приличен литературен вкус. Зададем ли на широката общественост въпрос от рода „Вярвате ли безпрекословно в масовия вкус на тълпата?“ – отговорът едва ли би бил утвърдителен. Всеки много държи да подчертае, че има собствено и най-вече независимо мнение. Но същият този всеки средностатистически представлява точно тази тълпа. Точно тези хора, които харесват „Алхимикът“ на Коелю повече от „Сто години самота“ на Маркес (първият автор има и близо 5 пъти повече последователи във фейсбук от втория). Но и самият Коелю (писател с несъмнени качества) със славния си „Алхимик“ отстъпва безусловно на Е. Л. Джеймс и нейните „50 нюанса сиво“.

В никакъв случай не искам да лансирам тезата, че стане ли една книга масовка, особено в международен мащаб, това автоматично означава, че тя е посредствена или откровено слаба. Напротив, дори смятам, че няма как дадена книга да обиколи света, без да има определени достойнства. Най-малкото да бъде интересно и увлекателно написана, което във всеки случай е солидно постижение. Но популярността на дадено произведение не следва да е водещ критерий за определяне на чисто литературната му стойност. Спор няма – добре е на масовия читател да се даде свободата какво да харесва и какво не. Но проблемът не се изразява в това, че той често харесва произведения с по-малко или повече съмнителна стойност, а във факта, че у него се формира вътрешна убеденост, че е придобил литературен вкус, тъй като мнозина мислят като него. Че харесваното се отъждествява с качествено. В това е същината на проблема. Масовостта допринася за състоянието на вътрешната нагласа. Навярно звуча малко черногледо. Така е, но поне наистина малко. В никакъв случай нещата не са безнадеждни. Поне докато реверсивната логика не стане също така масова. На статистика не мога да се позова, но ще разкажа за съвсем кратък експеримент, който проведох с един 18-годишен младеж. Дадох му да прочете една история от моята книга. Разказът е доста лековат, бих казал, дори леко глуповат, редакторът твърдо настояваше да отпадне и само радикална редакция от моя страна смекчи присъдата му до особено мнение и поклащане на глава (това последното не съм го видял лично, но идеално си го представям). Малкият ми приятел очаквано намери разказа за забавен и сподели, че му допада далеч повече от досадното училищно четиво, от което неотдавна ми се бе оплаквал. Става дума за великата повест „Шинел“ на Н. В. Гогол, един от най-любимите ми писатели. Коментарите тук са излишни. На въпроса обаче кое от двете смята за „по-стойностно“ младежът все пак сподави първосигналния отговор, който бе на езика му. Изломоти нещо от рода: „Е, твоето е по-яко и кратко, ама другото нали се води класика някаква, сигурно е по-добро. Ма мен не ма кефи.“ Трудно ми бе да му обясня, че само препинателните знаци на „Шинел“ струват повече от всичко, което бих могъл да напиша някога, но все пак бях удовлетворен, че това момче, макар и вече на 18, все още не е заразено с вътрешна убеденост, че може да оценява нещата според личните си предпочитания. Което е много важно. Навярно му помага и обстоятелството, че той почти не чете неща извън задължителните учебни програми. Тъжен факт, но далеч по-приемлив от френетичния ентусиазъм, с който мнозина жадно поглъщат с цели шепи от бълвоча, изсипващ се на книжния ни пазар (не мога да забравя в самото начало на „Тютюн“ сцената с Ирина и Борис – „Каква е тази книга? – попита тя жадно“, а по-късно на читателя му става ясно към какви книги има афинитет героинята). Та хората имат неотменимо право да четат каквото си поискат (или да не го четат), но комичното/трагичното е как впоследствие същите тези хора имат безапелационни претенции да са капацитети и познавачи, готови да отъждествят булевардната литература (несъмнено интригуваща в някаква степен) с качество на езика и стил на изказа. Нищо чудно, че пазарът е толкова разводнен. И това е глобална тенденция. С вероятност да се задълбочава още.

Казах в началото, че „би трябвало да се вълнувам“. Не е лъжа. Вълнувам се. Далеч не толкова, колкото ако изкачвам връх Дженгал с приятели, но все пак има емоция, има тръпка. Премиери, конкурси, награди и най-вече нови познанства. Всеки ден желанието ми книгата да достигне до повече хора нараства. Но редом с това си задавам и един друг въпрос. Редно ли е за малко повече от месец да съм продал над триста бройки, повече отколкото от българското издание на книга като „Белият цар“ на Дьорд Драгоман (изд. „ЕРГО“) се е продало за няколко години? Книга, преведена на над 30 езика, но очевидно брутално подценена и не получила полагаемото ѝ се признание у нас. Помня добре деня, в който се сдобих с нея. На един панаир на книгата преди няколко сезона. Наскоро бегло се бях запознал с издателя Мартин. Признах му веднага, че от книгите, изложени на щанда му, не само че не съм чел нито една, но дори не съм чувал за нито един от авторите. Помолих го за препоръка с безрезервно доверие в избора му. Ръката му веднага се устреми към „Белият цар“. Заплатих книгата, без да задавам други въпроси, без дори да я отварям. Направих го чак вкъщи и… започнах да ругая… дори да псувам. Бях бесен. Винаги съм обичал книги с повече диалог. В този роман няма и тире. Нито едно. Няма дори едно „здрасти“. Все пак преглътнах и реших да направя усилие. Още след първата страница бях смаян. За първи път попадах на автор, който все едно пише пряка реч, без реално да го прави. В даден момент у читателя се създава едва ли не илюзия, че тиретата се визуализират от само себе си. Тук и преводачът има значим принос, но смятайте за какво умение на автора става дума. Умението да владееш магията на езика. Умението да разкажеш трагични събития и истории с небрежен, дори леко насмешлив тон. Което прави Хайнрих Бьол във „Възгледите на един клоун“ (изд. „ФАМА“). Друг невероятен роман, чийто тираж с години не може да се изчерпа. Макар и да има издания и преди 1989 г. Все пак авторът е и Нобелов лауреат.

Нещо не е наред на литературния ни пазар. Не смея да дам мнение точно къде, може би проблемът е комплексен – и при издатели, и при разпространители, и при критици, и при читатели. Но най-важен, разбира се, е читателят. За когото не е задължително да има изискан вкус, но е добре да знае две и двеста. И ако осъзнава разликата в живота, със сигурност би могъл да го прави и с литературата. Бих искал да споделя случка с точно такъв човек. Примерът е красноречив. Не знам за отношението му към книгите, никога не сме говорили на такава тема. Говорили сме за работа, беше ми шеф преди десетина години. Веднъж (не помня точно как изначално тръгна разговорът) му дадох да чете един популярен за времето си из интернет разказ (по мое мнение смешен, но изключително елементарен) за някой си Генади – модерен гъзар. Казах на шефа си, че сигурно ще го развесели. Той започна да го чете и след минута вече се смееше с цяло гърло. Чак му избиха сълзи. Буквално. После направи обаче нещо доста неочаквано. Спря да чете, преди да е стигнал и до половината. Попитах го защо, а той отвърна: „Прав беше, това е пълна простотия, няма какво да си губя времето повече.“ След което избърса сълзите си.

Така че нещата не са безнадеждни. Просто трябва да се стремим да сме по-сдържани в оценките си за нещата. И особено за книгите.

Източник: freepoetrysociety.com/articles/first

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close