Пресен кислород
от Петко Тодоров
Прочетено на премиерата
на стихосбирката „Увлечения“ от Велизар Николов
УКИ, 21.09.2020 г.
Било е в началото на 70-те години, вървим с изкуствоведа Кирил Кръстев от дома му, пресичаме Орлов мост и срещаме Велизар на „Руски“: „Прибирам се“ – ще си хваща автобус за „Младост“. По никое време е и го питам: „Имаш да пишеш?“; прави знак с ръка, с което потвърждава. Отминаваме и Кръстев подмята: „Значи се познавате. Помниш ли двете ангелчета под краката на Сикстинската мадона? Той е едното.“ На другия ден се срещаме по обяд в „Шапките“, както обикновено, докладвам на Велизар. И както обикновено по онова време – превръщаме всичко в кафеджийски каламбур. Нещо от сорта „ляво-дясно архангелче“, не си спомням подробности.
Както и да го гледаме, Рафаело е търсел обобщение в изображението на Богородица и бебето Ийсус. В литературата се срещат предположения дали тая или оная му е позирала, Италианският ренесанс е подгизнал от митове, но е пределно ясно: за разлика от Мария ангелчетата са категорични портрети. Не са ангели, хора са, деца, и то конкретни. Може да се гадае едно и също дете ли са, но това е положението. Тук Рафаело е портретист, а не иконописец.
Като видях снимката на Велизар в Църквата в „Младост“ на помена за 40-те му дни, се сетих, дето съм чувал от жени, че има ангелско лице. Какво си е мислил господинът Кръстев – незнайно е. След кончината на Велизар се обадих на Соня Несторова с притеснението да не се затрие стихосбирката му. Соня – светла ѝ памет, че смъртта не се помайва – ми прати по електронната поща книгата с кориците и счетоводната сметка. И видях, че на предната корица е лявото ангелче от Сикстинската мадона. Художникът Рафаилов не откопирал художника Рафаело, и слава Богу! Не се познавам с него, няма смисъл да гадая как му е поставена задачата, важен е резултатът. Това е проклетията на живота: коментирахме задната корица – когато я изпратиха на Велизар, в нея имаше 7 печатни грешки. За предната корица не е ставало дума.
През първите дни виждах в Рафаиловия ангел самия Велизар. Заподозрях художника, че е вкарал в рисунката негови черти. После в съзнанието ми ангелът се покри с майката на Велизар. Тя беше неговият ангел-хранител. Още ми е в ушите стонът ѝ на облекчение по телефона: „Пенсионирах го най-после!“. При една среща сподели, че майка му има сериозен здравен проблем. Вече пишеше, а не говореше. При следващата среща го попитах за нея. Оправила се, никакви проблеми. И тогава го попитах: Тя няма да е вечна, как ще я караш без нея? Написа: „Вършее като кон! Тя ще ме надживее.“ Сигурен съм, че ако беше поживяла още, той сега щеше да е тук. И аз нямаше да се изказвам.
Велизар рисуваше до едно време. Сядаме някъде, излиза някакъв лист и той захваща лицето на някой от компанията: задължителният ¾ профил. Винаги ми е взимал акъла с линията на контура на този профил – перфектен, без да вдига химикалката. После се появи характерната му нервност в ръцете. Владо Свинтила обичаше да го бъзика за тази му „щръклица“, така я наричаше. Това е проклетията на живота: десетилетия си мислех да го заговоря дали „щръклицата“ дойде с отказа му да рисува и не сварих да го направя.
Той си възпита невероятно прецизен и светкавичен усет за художествения факт. Излизаме от изложба и със запалването на цигара е в състояние да въздава категории и оценки. Аз съм устроен другояче, възпроизвеждам многократно видяно и прочетено до стигане на сърцевината. Случвало се е да реагирам: Не си прав, защото еди-какво си! И на другия ден да му кажа: Абе вчера за еди-кое си ти беше прав. Виктор Пасков ми сподели, като се връщаше от Германия: „Ти разбираш ли, че цяла година очаквам момента, когато ще седнем с Вили и ще му стоваря новите си стихотворения?“. Което ще изненада познаващите Пасков от съчиненията на Красимир еди-кой си. Ползвах се и аз от тази способност на Велизар. Ползваше се Янаки Петров, сигурно и други, за които не се сещам и не подозирам. Длъжни сме да си дадем сметка, че той не се опита да капитализира тази си способност.
Листът на масата беляза началото и края на познанството ни – в началото с рисунките, накрая с участието в разговора. Последната дума, която ми написа беше „капитализъм“. Изпращах го през подлеза на „Плиска“, където бяха неделните ни събирания с Васил Стоев и Димитър Генчев – до автобусната спирка, и ми посочи с възмутителен жест реклама на парфюм „Монблан“. Който е писал някога с писалка, ще разбере възмущението му. Казах му: Марката продава. Извади лист от чантата, сгъна го и написа само една дума: „капитализъм“. Минавал съм сигурно десетки пъти и не съм забелязал рекламата. Велизар пак беше видял повече.
За стихотворенията в книгата. Те ми стоят не по-различно от предишни – елегантно изящни и точни като онези контури на профили, които изтегляше, без да вдига химикалката от листа. Съдържанието се побира в двете думи на Андре Брьотон: „Пресен кислород“.
Отзивите за стихотворенията му „за възрастни“ са нищожни, повече се писа за стихотворенията му „за деца“. Имам обяснение за това и пазя сили да запиша своето преживяване и разбиране на поезията му. Дължа му го. Само дано годините не ми извъртят някой номер като на него. И с ясното съзнание, че няма да разчитам на неговата преценка.
ISBN: 9786197392593
Goodreads:
