Приличаше на неделя
Катерина Бабкина
За това престъпление всеки, които не е с нас сега, ще трябва да понесе своята отговорност. Този, който не се интересува от политика, който не знае, не му пука, не участва, не иска да избере страна.
Казват, че хората обичат и добре се ориентират с цифрите, но сега те нямат значение: пиша този текст през нощта, а до сутринта цифрите вече ще са различни. Цифрите са ужасни – броят на убитите мирни жители, убитите деца, разрушените болници, уцелените цивилни сгради и бежанците от обстрелваните украински градове.
Русия получава нечуван отпор в Украйна, но и продължава да разрушава и убива с нечувана жестокост. Хора, които не събират ранените и телата на своите загинали, още по-малко се трогват от живота на тези, срещу които воюват.
Сега разбирам колко изкуствен е митът за добрия, справедлив, човечен съветски войник, с който са израсли цели поколения в Съветския съюз след Втората световна война, и че е безсмислено да се очаква човечност от наследниците на този войник и от тези, които продължават традицията му.
Ние наричаме Путин луд, кръвожаден убиец, но не той лично натиска спусъка, стреляйки отблизо по семейство с малки деца, което върви към шосето, за да избяга от разрушеното си селище.
Не Путин лично се цели с гранатомет по коли с доброволци, които возят кучешка храна за приют. Не той пуска ракетите по очевидно населени места, училища и болници.
Честно казано, точно това най-много не може да ми го побере главата. Как може един човек да разрушава, да унищожава друг човек, такъв, същия като него.
Това е престъпление, което няма и не може да бъде оправдано, и не вярвам, че хората, които извършват това престъпление, са подведени, дезинформирани, че мозъците им са промити. Там, където става дума за живот и смърт, винаги знаеш, че не може да си прав и да причиняваш смърт. Просто не си.
На 24 февруари, когато с количката се опитвах да стигна до банковия клон на моята улица, грееше слънце. Приличаше на някоя обикновена неделя, а не на началото на война. Всички бяха наизлезли с децата и кучетата си, събираха се на групички около аптеките, хранителните магазини, супермаркетите и банкоматите – да, обикновено в неделите по-скоро се тълпяха около хипстърските кафенета, но разликата не се набиваше силно на очи. Всички се поздравяваха. Кучетата бяха възбудени. Типично за почивните дни много от хората правеха стратегически покупки, само че сега за повече от седмица.
Живея в центъра и от началото там не с чуваха експлозии. Бутах количката, а активната ми, весела едногодишна дъщеря поздравяваше всяко кученце и дори спирахме да погали някои от тях.
Мислех, че това няма как да се случва. Това е мирен, много обикновен свят, за който на никого освен на неговите жители не му пука. Наистина, какво толкова имаме, което да струва човешки живот? Дори един-единствен?
Минаха десет дни от войната. Преживях трудното решение да напусна Киев под бомбардировките, преживях пътя, пресякох границата – четири денонощия без сън и без да излизам от колата.
По текста работиха студентите от
СУ „Св. Климент Охридски“,
„Славянска филология“ (украинистика), 3 курс
Ева Кьорова (превод)
Ивайло Борисов (редакция)
Християн Йорданов (редакция)
Катерина Бабкина (1985) е украинска писателка и поетеса, родена в Ивано-Франкивск. Авторка на поетичните сбирки „Огньовете на Свети Елм“ (2002), „Горчица“ (2011), „Обезболяващи и сънотворни“ (2014), романа „Соня“ (2014), детските повести „Тиквената година“ (2014) и „Шапчицата и кита“ (2015), сборниците с разкази „Щастливите хора са голи“ (2016), романа в разкази „Дядо ми танцува най-добре от всички“ (2019) и др. Произведенията ѝ са преведени на английски, немски, френски, полски, румънски, чешки и др. Носителка на Централноевропейската награда „Ангелус“ за превода на полски на книгата ѝ „Дядо ми танцува най-добре от всички“ (2021).
