[ Фейбук източник ] [ Уеб източник ]
София Андрухович
Правейки повече, отколкото е възможно
15:29, 6 март 2022 г.
„Преди войната бях писателка. Написах роман за Втората световна война, за Холокоста, за сталинисткия терор от 30-те години на миналия век и за войната, която Русия започна срещу Украйна през 2014 г. На деветия ден от пълномащабната война на Русия срещу Украйна се чувствам отделена от способността да събирам заедно думи и да извличам рефлексии. Реалността, в която украинците сега се оказаха насилствено потопени, особено тези, над чиито глави и домове летят ракети и бомби, е реалността на безмилостността на смъртта. Ние сме в ядрото на смъртта, в основата ѝ. И затова сега най-добре знаем какво е това живот.“
Приклекнала в неудобна поза на седалката на микробуса, който ни извозваше от Киев, дъщеря ми каза: „Бомбоубежищата ме научиха как да се свия и да спя“.
Първия ден с нея и нейното куче Злата се скрихме в метростанцията „Минска“. Цялото пространство на перона беше гъсто заето от хора. Намерихме пролука до едно многодетно семейство с деца и болен дядо, който се влошаваше. Котката им от страх се беше изпуснала и миризмата ѝ се усещаше навсякъде.
Някои хора бяха се подготвили повече: носеха със себе си сгъваеми столове и одеяла, термоси с топъл чай. Ние пристигнахме без нищо, въпреки че започнах да си опаковам нещата веднага щом се събудих от първите експлозии. Не можах да реша главоблъсканицата: какво трябва да вземеш със себе си, ако най-вероятно повече никога няма да се върнеш в дома си, ако ей сега умреш? Докато бяхме в Киев, няколко пъти се опитах (под експлозиите, грохота на танкове край дома ни и стрелбата) да си приготвя нещата, но накрая все пак напуснахме къщата фактически с празни ръце.
Преди войната бях писателка. Написах роман за Втората световна война, за Холокоста, за сталинисткия терор от 30-те години на миналия век и за войната, която Русия започна срещу Украйна през 2014 г. На деветия ден от пълномащабната война на Русия срещу Украйна се чувствам отделена от способността да събирам заедно думи и да извличам рефлекси. Реалността, в която украинците сега се оказаха насилствено потопени, особено тези, над чиито глави и домове летят ракети и бомби, е реалността на безмилостността на смъртта. Ние сме в ядрото на смъртта, в основата ѝ. И затова сега най-добре знаем какво е това живот.
Времето се кондензира безкрайно. Трудно е да повярваш, че допреди малко повече от седмица живеехме нормален живот. Трябва да положим усилия да си спомним какъв беше този живот, какво беше да живееш. Но не можем да си позволим да забравим, защото иначе няма да оцелеем. А ние трябва да оцелеем.
Не всички от нас ще оцелеят. Точно сега, докато сглобявам тези думи с потни пръсти, телата на живи хора са разкъсвани от парчета желязо, стъкло и бетон. Чуждите хора, които нахлуха в живота ни, се целят в училища, детски градини, болници, линейки, в домовете ни, където преди десет дни ни беше удобно и спокойно, където живеехме обикновен живот.
Рефлексията ще дойде по-късно при тези, които успеят да оцелеят. Засега, в сърцевината на смъртта, нашите думи са афектирани, прекалени, шокът, гневът и омразата се предават най-добре с нецензурна лексика. Както никога досега, ние постоянно и често говорим за любов един към друг – сякаш животът зависи от това.
Думите сега носят критичен товар. Те са необходими, за да се питаме един друг „как си?“. Всеки ден, отново и отново. Имам нужда от думи сега, за да питам всяка сутрин, изтръпнала отвътре, приятеля ми Андрий дали е жив. Преди войната Андрий[1] работеше в издателство. Тичахме с него по крайбрежната в Оболон и си говорихме за книги и пътувания. Сега Андрий е в армията, защитава Киев. Използвам думи, за да опиша бъдещето на Андрий, като свърши войната.
Необходими са думи, за да говоря с баба ми Зоя. Тя е на 93 години и е в Чернигив. Чернигив е под непрекъсната атака от много дни. Разпознах на новинарската снимка една разрушена къща – беше до къщата на баба ми. На баба ми ѝ свършват лекарствата. Под звуците на експлозиите тя ми разказва по телефона за детството си през Втората световна война. За това как седяла до прозореца в класната стая, когато срещнала погледа на пилота на немски изтребител. Когато бях писателка, пишех за игрите на травмираната психика, за фалшивите спомени.
Думите са необходими, за да разбера дали моята приятелка Оксана, офталмолог, се е прибрала от болницата. Оксана не може да бъде убедена да не ходи всеки ден при пациентите си, независимо от ситуацията. Необходими са думи, за да разбера от Оксана дали се е свързала със съпруга ѝ. Той е заседнал в Буча със старите си родители, които не разбират съвсем какво точно се случва. Буча беше един от най-удобните градове близо до Киев. Сега е разкъсана рана, кървава пропаст. Боевете там не спират.
Точно сега, докато пиша, Володя[2] се появи в телефона ми. Бях загубила връзка с него и със семейството му повече от три дни. Володя е писател от Донецк. Той напусна родния си град, за да избяга от войната през 2014 г. През цялото това време Володя, съпругата му и тъща му живееха в нашата къща близо до Киев. Връзката беше ужасна, трудно разбрах думите му. Той каза, че наоколо има стрелба, невъзможно е да се измъкне, но са живи. Тази сутрин окупаторите разстреляха една кола с деца, които напускаха района. Обаждам се, за да не се тревожите за нас, каза Володя.
Когато бях писателка, изследвах травмата, чувството за вината и тоталитаризма, които унищожиха човешки животи през ХХ век. Сега всеки украинец страда от чувство на вина, че е направил твърде малко – правейки повече от възможното. Травмата разкъсва всеки от нас, но напълно се слива с чувство за общност и загриженост за другите и така освобождава енергия, недостъпна в нормално състояние.
Не знам дали ще бъда отново писателка след войната. Думите промениха естеството си. Сега имам нужда от тях, за да пиша на Володя за романите, които ще създаде, когато всичко свърши. Чакам го да се свърже и да прочете съобщенията ми.
Превод от украински
Райна Камберова
Бележки под линия:
[1] Андрий Бондар – украински писател, поет, есеист и преводач.
[2] Володимир Рафеенко – украински писател, бежанец от войната в Донецк.
София живее в Киев. С дъщеря си напуска града след няколко дни обстрел. Това е първият текст, който тя пише от началото на тази война, за London Review of Books.
