Дияна Боева
За „Кафене Бразилия“ на Таня Дюкерс
Харесвам разказвачи, които не се издават какво лично самите те мислят, когато пишат.
Позицията на Таня Дюкерс спрямо света е иронична, твърди се, че разказва коварно, хладно и забавно. Трудно ми беше да разбере къде точно е поставен човекът, какво място му отрежда немската авторка, родена в Западен Берлин през 1968 г. Спонтанността ѝ е прибрана умело във формата на разказа, който използва, за да предаде не чувства, а отделни липси и спомени.
„Кафене Бразилия“ е култивирана книга с разкази, случките са банални и житейски, разполовяват рутинното ежедневие и ни казват, че друго няма. И все пак.
Неволно си спомних „Сервитьорът на кафе“ на Сартр от „Битие и нищо“. Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. В „Кафенето“ на Дюкерс героите обаче нямат избор (по Сартр това също било избор), не го и търсят, вписват се като мебел в обстановката, движат се механично. Не оставам и с впечатление, че героите страдат заради някого другиго или за нещо извън тях самите. За себе си често мислят, че са празни, леки, отдалечени и от собствените си тела и спомени. Такова е общото внушение. Топосите са конкретни – предимно немски градове. Но сякаш истинските действия се разиграват в малка тясна кутийка, човека си го представих като буболечка, някаква кафкианска хлебарка, обречена на дълъг съдебен процес, за който не подозира.
На преден план излизат тесните и задушни пространства: бар, вана, нощно шкафче, кутийка с лекарства. Ако е прав Джонатан Френзен, че тонът в разказването е важен, то Таня Дюкерс определено умело открива и задава свой тон. Само че в случая не става дума за амалгама от различни преживявания или идеи, несъвместимости и възможности, а за нещо, което само привидно изглежда като щрихи, нещо, което в края на книгата спокойно може да се нарече пълноценно разказване.
Стимулът на разказа е безразличието и антипатията, които превръщат човека в някого, който може да преживее и утре своята и чуждата самота.
От Бокачо насетне няма значение какво се разказва, а как се разказва. Така е и при немската писателка, чиято фраза е като модел на допир с думите. Кратките и подбрани изречения не вдъхновяват, не правят пъзел от вероятности, не задават социални и екзистенциални въпроси, а открояват езика като същина на литературното начало. Да, това са езиково подредени и мислени текстове, каквито скоро не бях чела. Чисто стилистично всеки писател може да се научи на дисциплина и ред от начина, по който Дюкерс задава своя смисъл.
Може би по-подробно разучаване заслужава да се направи на иронията в книгата. Толкова фино поднесена и встрани от гротеската. В този порядък е и отношението на героите към секса, който очевидно е навсякъде и никъде, защото липсват старите и красиви причини да се случва любовта. И съответно такава няма.
Посоки не открих. Книгата не проповядва нищо. И това e интересно, защото е част от хладното и неотстъпчиво желание за писане. Липсва орнаментика, социална приповдигнатост и екстаз от каквото и да е. Фиксирането върху някакви крайни твърдения и стенания е заключено. Погнусата я няма.
И все пак къде са разковничето и смисълът в сборника?
Може би в последния разказ „Вео“, в който Таня Дюкерс позволява да бъде видяна в една по-различна светлина – чрез носталгията си към нещо отминало, отшумяло, но и по-истинско и достоверно, защото само най-добрите истории имат в своя край и човешки обрат.
В противен случай докосването и допирът водят до безразличие не само в писането, а и в живота.
