Ласло Дарваши
Вайс, сакатият
разказ
Вайс седи пред прозореца, загледан в улицата, която излиза на площада. Съзерцава короните на излинелите акации, ярката табела на бакалията, насрания от гълъби паметник на националния герой.
Краят на седмицата е, градът е опустял.
Побързай, провиква се Вайс, и междувременно поглежда към пианото.
Пианото стои в ъгъла на дневната, стара семейна реликва е, доколкото Вайс знае, придобита от Италия. Госпожа Вайс излиза от банята, спира пред съпруга си и сякаш неспособна на друго, се усмихва. Вайс се обръща с инвалидната количка така, че да се озове точно срещу пълничкото, но добре оформено тяло на жената. С опитна акуратност изучава своята съпруга, накланя глава, присвива очи, прокарва език по долната си устна. Госпожа Вайс е облякла лятната рокля с презрамки, купена в Прага, лакирала е в червено ноктите на краката си и се е начервила, сложила си е крем за лице, пудра и сенки за очи, косата ѝ е току-що накъдрена. Госпожа Вайс е хубава. Госпожа Вайс излъчва ефирен аромат на бадеми.
Обърни се, казва Вайс.
Жената бавно се обръща.
Сигурна ли си, че трябва този гердан, размишлява Вайс.
Жената се изчервява, посяга към шията си.
Онзи с едрите мъниста по-добре ли ще стои?
Госпожа Вайс припряно се връща в банята, откъдето веднага се чува тихо, нетърпеливо шумолене, и когато излиза, на шията ѝ вече блести другият наниз перли.
Слагай масата, казва Вайс, всеки момент ще дойде!
Госпожа Вайс застила покривката. Поставя върху кръглата маса в дневната три прибора. Донася димящата супа, блюдото с варени зеленчуци, чинийката за кости. Както е обичаят, слага на масата и три вида хрян и солница за черен пипер. Сосиерата, месното блюдо и гарнитурата от салата, както и десертът засега остават в кухнята. Вайс междувременно заема мястото си и чака. Лицето му е неподвижно. Госпожа Вайс също сяда, поглежда към съпруга си.
Сигурно ли е, че ще дойде, пита неуверено.
Закъснява, казва Вайс, но в следващия момент на вратата се чука. Гостът е възпълен млад човек с червендалесто лице, черната му коса лъщи от гела. Облечен е в обикновен сив костюм, прах е полепнал само по обувките му, което показва, че е дошъл пеша от гарата. Гарата се намира далеч, очите на госта подозрително блестят. В ръката си обаче стиска вестника с обявата и жълтия плик, който Вайс му е изпратил.
Хранят се безмълвно.
По време на обяда Вайс почти не обръща внимание на госта. Наблюдава госпожа Вайс, всяко нейно движение, как повдига до устата си супената лъжица, как устните ѝ се отделят една от друга, как дъвче, как преглъща, как се пресяга, приведена леко напред, към чинийката за кости, а под мишницата ѝ гъстите косъмчета просияват, как държи лъщящия кокал с пръсти, как го изсмуква, как оправя перления си гердан, как все по-често поглежда към госта… и тъй нататък. Гостът би бил невзрачен млад мъж, но естеството му на гост му придава особен и загадъчен вид. Госпожа Вайс сега вече съвсем открито е вперила поглед в него, със същия несдържан интерес, както Вайс зяпа нея, и от не твърде сложната система на тези отношения изключение прави младият мъж, който, при все че е тук за първи път и за първи път се среща с Вайс и госпожа Вайс, видимо се е концентрирал единствено върху храненето. Слага си допълнително, и то неведнъж, сладко и с удоволствие, може би се храни донейде прекалено бързо.
Пийнете си, подканя го Вайс и му налива вино.
Още по чашка, казва, и отново му сипва.
Гостът се усмихва, кимва и изпива на един дъх и втората чаша вино. После запалва цигара, сега вече и той гледа госпожа Вайс, която разтребва масата, смуче си зъбите, иска клечка. Не си слага захар в кафето, въпреки това го разбърква.
После става, протяга се. Костите му изпукват.
Знаете си работата, му казва Вайс.
Както пожелахте, господин Вайс, казва гостът и отново поглежда към госпожа Вайс. Погледът му има силата на заповед. Жената тогава става, отмества завесата на спалнята и изчезва в полумрака. Гостът тръгва след нея, но се спира пред инвалидната количка на Вайс.
Сега ли ще ми платите или след това, пита.
Сега ще ви платя, казва Вайс и отмята лекото одеяло от коленете си, вади банкноти, брои ги, в това време устата му помръдва.
Както се споразумяхме, казва и протяга парите.
Гостът също брои, напъхва парите в джоба си.
Сетихте ли се още нещо, господин Вайс?
Не, благодаря.
Сега още можете да ми кажете.
Всичко е наред, може да започвате.
Вайс гледа червендалестото лице, недодяланите, и все пак не неприятни черти.
Моля ви, казва Вайс, да го вършите тихо.
Тихо?
Без звук.
Гостът кимва, после влиза в спалнята, оставя вратата отворена. Вайс добутва количката до отвора и я намества така, че ако поиска, да може да гледа в притъмнената стая, да вижда нещо от леглото, от нощната масичка, на която още стоят сутрешната му вода, лъскавата бяла кутийка с лекарство и нощното четиво. Вайс вижда и семейната фотография, окачена над леглото. Сега той навежда очи. Гостът вече лежи върху тялото на госпожа Вайс. Вайс чака. Не му се налага да чака дълго. Леглото няколко пъти изскърцва, после с бавна решителност скърцането придобива ритмичност. Жената обаче подема бързи, накъсани въздишки, сякаш иска да се възпротиви на точността и отмереността в скърцането на леглото. В тези нетрайни въздишки е примесено плътско страдание, макар че и все повече целеустременост. Ала внезапно сякаш изплаква дете. Гласът на жената изтънява съвсем, също като на пеленаче, ту изписуква, ту прохриптява, но и това не трае дълго. Гласът ѝ добива по-дълбока тоналност, както когато автомобилът подкарва с нормална скорост, госпожа Вайс пъхти в отмерен ритъм и очевидно би достигнала до сублимния момент на половия акт, ако гостът не променя позицията си и не прибягва до неочаквани маневри, ако не усилва и забавя ритъма на тялото си, а гласът на жената, дори с известно забавяне, винаги вярно следва ненадейните му решения. Госпожа Вайс вече говори. Изкрещява, за да простене в следващия момент, а стенанията преминават в трескав, непонятен шепот, после отново следва писукащото изпъхтяване, от устните на госпожа Вайс се отронват дори сподавени писъци. Последните няколко минути тя на практика изпълва с викове. Думите са неразбираеми, изглежда обаче сякаш ѝ се иска да проговори и вместо безгласния гост.
После изведнъж настъпва тишина.
Вайс дотърколва количката до пианото, после се обръща назад.
Толкова нетърпелив е и напрегнат, че ръцете му треперят.
Вълненото одеяло се свлича от коленете му, но дори не забелязва.
Гостът се появява от мрака на стаята, в ръка с прашните обувки, с другата закопчава яката на ризата си. Раздърпан е и уморен, но преди всичко изглежда неуверен. Гледа сакатия, напразно обаче очаква от Вайс признание или похвала. Навежда се за одеялото, подава му го. Вече трябваше да сте се облекли, внезапно казва Вайс.
Гостът безмълвно си обува обувките, изчаква още няколко секунди, опипва за последно надиплените в джоба му пари, после, без да поздрави, се изнизва на улицата. Освен няколкото капки телесен секрет, които госпожа Вайс тъкмо бърше от себе си, от него в жилището не остава нищо, нито гняв, нито несигурност, нито нещо такова, което понякога наричаме радост, а в лошите ни моменти – задоволство. След няколко дни може би ще бъде под въпрос дори това дали у Вайсови действително е ходил гост. Госпожа Вайс, сякаш е чакала единствено затръшването на вратата, сега влиза в дневната. Все още е зачервена, оправя си косата. На челото ѝ блестят капчици пот, червена ивица пресича шията ѝ. Госпожа Вайс въздъхва, пристъпва към пианото, сваля покривалото от него, грижливо го сгъва. Вайс почти избутва жената, така нетърпеливо се втурва към инструмента. Госпожа Вайс знае, че в такива моменти не бива да пречи на съпруга си. Затова сяда, отпуска ръце в скута и с безизразен поглед наблюдава мъжа.
Вайс прокарва пръсти върху клавишите.
Спира, започва отначало.
Припява си под носа, замисля се, записва в нотната тетрадка.
После щрихова нотите, и отново записва.
Вайс, сакатият, най-после работи.
Превод от унгарски
Мартин Христов
(in: A Borgognoni-féle szomorúság, Jelenkor, Pécs, 1994.)