ЕРГО » Четива

Времето и ние – Мартин Петков – разказ

снимка
Мартин Петков

 

Мартин Петков

Времето и ние

разказ

 

До село Мугла някога се е стигало относително лесно – откъм Девин и през бетоновия мост край Тешел. Мостът се срутил окончателно някъде през 1990 година и оттогава селото е почти откъснато от света. Също и от нашето време, към което все още го придържат половин дузина бродове и поизгнили дървени мостове.

Името на селото идва или от мъгла, или от могила, като и двете думи носят в себе си особена символика. Мъглата според местните често поглъщала селото и то изчезвало в нея, изгубвало се. Изгубвали се и онези, които били тръгнали да го търсят. А какво може да се таи под могилите е трудно да се каже, особено като се знае колко племена и народи са кръстосали стъпки из тоя край на Родопите, където и до днес се помнят легендите за митичния Орфей. Самото село пък е променяло местоположението си поне на три пъти през вековете, което само по себе си представлява малко чудо.

В Мугла пътищата свършват. Оттам нататък е планина. Но не съвсем. В близост до местността „Махрапа“ и в западна посока от Мугла се намира още едно селище, което вече не се отбелязва на картите. То се нарича Чамла и е изоставено отдавна, никой не помни точно кога. В Чамла обаче живеят шепа хора – мъже и жени, българи, дошли незнайно откъде, появили се незнайно кога и заселили се из пустеещите колиби.

Те имат навика да се събират в каменната двуетажна къща, разположена в самия център на селото. Някога това е било богат чорбаджийски дом, а сега е място, където жителите на несъществуващото село често се отбиват да поприказват, да изпият чаша ракия и най-вече да погледат единствения работещ телевизор наоколо. Телевизорът мъчно улавя две-три програми, при това с размазан и неясен образ, премрежен от едри подскачащи „снежинки“, което кара зрителите ту да се взират напрегнато в него, ту да спорят помежду си за онова, което уж са видели или чули.

В същото време из стаята тропоти гласът на не много едър мъж със синкаво лице и къдрава черна брада, когото всички наричат Лудия. Лудия има навик да забожда очи в телевизора и от време на време да удря по масата и да псува ядовито.

– Напразно е било значи… всичките огньове, дето запалихме, всички са угаснали! – реве той и се оглежда с кръвясал поглед. – Кажи бе, адвокате, как стана така?

Адвоката обаче мълчи и не отвръща, отпива от ракията и преглъща тежко. Той е мъж с побелели коси, прехвърлил средната възраст, обажда се рядко, а когато го прави, говори премерено и кротко.

– Запалил, убил, насилил… – вика в това време Лудия и пак поглежда към Адвоката. – Ти колко момчета отърва тогава в Русе, а те сега… все едно че нищо не е било. Ех, Илия, Илия, и при турците си бил, и при русите, ама такова нещо виждал ли си…

Адвоката продължава да мълчи. Вместо него се намесва Италианеца. Италианеца също е минал петдесетте, но в очите му още проблясват огнени пламъчета.

– Това е, защото решихме, че като е българско, все ще е хубаво. Докато виж, Гарибалди казваше… – и той завършва мисълта си на италиански, което вероятно обяснява и прякора му. После изстрелва нещо по гръцки и накрая пак прогърмява на български: – Погребаха ни те нас, хубавичко ни погребаха, пък сега правят каквото си искат.

– Хайде, обърнете на другата програма – въздъхва в този момент младо момиче, седнало край прозореца и метнало огромно парче зелен плат връз коленете си.

Повечето време то е заето с шиене и не обръща внимание на мъжките приказки, но обича да хвърля по едно око на телевизора. До момичето обикновено седи възрастна жена с прибрани под забрадката бели коси. Тя често помага на младата в шиенето и по навик следи дали мъжете край масите имат нужда от нещо. Влезе ли някой, старата се надига и се скрива в кухнята, после се връща, носейки на новодошлия парче хляб и паница с домати и лук, слага ги пред него и отново присяда на мястото си.

При излющеното бюро в ъгъла, опрян на варосаната стена и възможно най-далече от Лудия и от телевизора, се е настанил млад мъж с очила – Редактора, прилежно избръснат, с дълга и права кестенява коса, падаща небрежно през едното му око. Той се е прегърбил над парче хартия и усърдно драска по нея. Рано или късно обаче крясъците на Лудия го сепват и Редактора скача като обезумял. Двамата започват да се разправят, да ръкомахат и фучат, увличайки и други в спора, докато накрая пак се намесва Италианеца и помирява всички.

Понякога, когато телевизорът е изключен, макар и за кратко, настъпва тишина и спокойствие. Жените край стената шият и кротко шепнат помежду си. Адвоката и Италианеца играят табла и сърбат с наслада от чашките с кафе. Лудия се взира през прозореца, а Редактора продължава да пише по листата си. От време на време вратата се отваря и влиза още някой, поздравява тихо, сипва си ракия от казана и сяда да хапне, да поиграе карти или просто да побъбри с другите.

Най-много веднъж в седмицата в къщата се появява и млад мъж с небрежно остригана светла коса и с очи сини, почти сиви на цвят. Той окача ямурлука си на стената и без да поглежда към телевизора, с лека стъпка се качва по стълбището, което води нагоре. Лудия по навик го спира и пита с ехидна усмивка:

– Е, намери ли някой? Разбра ли вече какво се е объркало?

– Не – отвръща спокойно другият и се скрива на втория етаж.

Наричат го Певеца, защото когато е в настроение, той застава до прозореца и пее. Песните му са стари, хубави и от тях вее на спомени. В такива моменти Лудия забравя всичко и се свива в ъгъла. Италианеца пък вади пищова си и захваща да проверява по няколко пъти дали е добре смазан и зареден. Другите притихват по масите и столовете и слушат песента, идеща отгоре.

Накрая Певеца замлъква, спуска се като привидение по стъпалата, излиза и пак го няма по цели дни, а останалите отново се съсредоточават върху телевизора. Размазаните образи и снежинки им разкриват България, но тая България, дето се вижда на екрана, е странна и непозната, сякаш чужда, нямаща нищо общо с мечтата, за която са загинали някога.

Мартин Петков (1976) пише истории с фантастичен елемент. Автор е на стихосбирките „Сателитни антени“ (1998) и „Зимни птици“ (2011), както и на сборника с повести „Те не вярват в приказки“ (2008), на сборника „Някога бяхме богове“ (2016) и на романа „Светът е само начало“ (2018).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Запознайте се с политиката ни за поверителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close