Мартин Петков

Времето и ние

разказ

 

До село Мугла някога се е стигало относително лесно – откъм Девин и през бетоновия мост край Тешел. Мостът се срутил окончателно някъде през 1990 година и оттогава селото е почти откъснато от света. Също и от нашето време, към което все още го придържат половин дузина бродове и поизгнили дървени мостове.

Името на селото идва или от мъгла, или от могила, като и двете думи носят в себе си особена символика. Мъглата според местните често поглъщала селото и то изчезвало в нея, изгубвало се. Изгубвали се и онези, които били тръгнали да го търсят. А какво може да се таи под могилите е трудно да се каже, особено като се знае колко племена и народи са кръстосали стъпки из тоя край на Родопите, където и до днес се помнят легендите за митичния Орфей. Самото село пък е променяло местоположението си поне на три пъти през вековете, което само по себе си представлява малко чудо.

В Мугла пътищата свършват. Оттам нататък е планина. Но не съвсем. В близост до местността „Махрапа“ и в западна посока от Мугла се намира още едно селище, което вече не се отбелязва на картите. То се нарича Чамла и е изоставено отдавна, никой не помни точно кога. В Чамла обаче живеят шепа хора – мъже и жени, българи, дошли незнайно откъде, появили се незнайно кога и заселили се из пустеещите колиби.

Те имат навика да се събират в каменната двуетажна къща, разположена в самия център на селото. Някога това е било богат чорбаджийски дом, а сега е място, където жителите на несъществуващото село често се отбиват да поприказват, да изпият чаша ракия и най-вече да погледат единствения работещ телевизор наоколо. Телевизорът мъчно улавя две-три програми, при това с размазан и неясен образ, премрежен от едри подскачащи „снежинки“, което кара зрителите ту да се взират напрегнато в него, ту да спорят помежду си за онова, което уж са видели или чули.

В същото време из стаята тропоти гласът на не много едър мъж със синкаво лице и къдрава черна брада, когото всички наричат Лудия. Лудия има навик да забожда очи в телевизора и от време на време да удря по масата и да псува ядовито.

– Напразно е било значи… всичките огньове, дето запалихме, всички са угаснали! – реве той и се оглежда с кръвясал поглед. – Кажи бе, адвокате, как стана така?

Адвоката обаче мълчи и не отвръща, отпива от ракията и преглъща тежко. Той е мъж с побелели коси, прехвърлил средната възраст, обажда се рядко, а когато го прави, говори премерено и кротко.

– Запалил, убил, насилил… – вика в това време Лудия и пак поглежда към Адвоката. – Ти колко момчета отърва тогава в Русе, а те сега… все едно че нищо не е било. Ех, Илия, Илия, и при турците си бил, и при русите, ама такова нещо виждал ли си…

Адвоката продължава да мълчи. Вместо него се намесва Италианеца. Италианеца също е минал петдесетте, но в очите му още проблясват огнени пламъчета.

– Това е, защото решихме, че като е българско, все ще е хубаво. Докато виж, Гарибалди казваше… – и той завършва мисълта си на италиански, което вероятно обяснява и прякора му. После изстрелва нещо по гръцки и накрая пак прогърмява на български: – Погребаха ни те нас, хубавичко ни погребаха, пък сега правят каквото си искат.

– Хайде, обърнете на другата програма – въздъхва в този момент младо момиче, седнало край прозореца и метнало огромно парче зелен плат връз коленете си.

Повечето време то е заето с шиене и не обръща внимание на мъжките приказки, но обича да хвърля по едно око на телевизора. До момичето обикновено седи възрастна жена с прибрани под забрадката бели коси. Тя често помага на младата в шиенето и по навик следи дали мъжете край масите имат нужда от нещо. Влезе ли някой, старата се надига и се скрива в кухнята, после се връща, носейки на новодошлия парче хляб и паница с домати и лук, слага ги пред него и отново присяда на мястото си.

При излющеното бюро в ъгъла, опрян на варосаната стена и възможно най-далече от Лудия и от телевизора, се е настанил млад мъж с очила – Редактора, прилежно избръснат, с дълга и права кестенява коса, падаща небрежно през едното му око. Той се е прегърбил над парче хартия и усърдно драска по нея. Рано или късно обаче крясъците на Лудия го сепват и Редактора скача като обезумял. Двамата започват да се разправят, да ръкомахат и фучат, увличайки и други в спора, докато накрая пак се намесва Италианеца и помирява всички.

Понякога, когато телевизорът е изключен, макар и за кратко, настъпва тишина и спокойствие. Жените край стената шият и кротко шепнат помежду си. Адвоката и Италианеца играят табла и сърбат с наслада от чашките с кафе. Лудия се взира през прозореца, а Редактора продължава да пише по листата си. От време на време вратата се отваря и влиза още някой, поздравява тихо, сипва си ракия от казана и сяда да хапне, да поиграе карти или просто да побъбри с другите.

Най-много веднъж в седмицата в къщата се появява и млад мъж с небрежно остригана светла коса и с очи сини, почти сиви на цвят. Той окача ямурлука си на стената и без да поглежда към телевизора, с лека стъпка се качва по стълбището, което води нагоре. Лудия по навик го спира и пита с ехидна усмивка:

– Е, намери ли някой? Разбра ли вече какво се е объркало?

– Не – отвръща спокойно другият и се скрива на втория етаж.

Наричат го Певеца, защото когато е в настроение, той застава до прозореца и пее. Песните му са стари, хубави и от тях вее на спомени. В такива моменти Лудия забравя всичко и се свива в ъгъла. Италианеца пък вади пищова си и захваща да проверява по няколко пъти дали е добре смазан и зареден. Другите притихват по масите и столовете и слушат песента, идеща отгоре.

Накрая Певеца замлъква, спуска се като привидение по стъпалата, излиза и пак го няма по цели дни, а останалите отново се съсредоточават върху телевизора. Размазаните образи и снежинки им разкриват България, но тая България, дето се вижда на екрана, е странна и непозната, сякаш чужда, нямаща нищо общо с мечтата, за която са загинали някога.

Мартин Петков (1976) пише истории с фантастичен елемент. Автор е на стихосбирките „Сателитни антени“ (1998) и „Зимни птици“ (2011), както и на сборника с повести „Те не вярват в приказки“ (2008), на сборника „Някога бяхме богове“ (2016) и на романа „Светът е само начало“ (2018).